автор: Dihanie

Плача. Всъщност почти. Не "стискам зъби", не гледам залеза, не съм на брега на реката да хвърлям камъчета. Тук съм си - на леглото. Музиката звучи. Дразня се.
Дразни ме всичко. Дразни ме теснотата на стаята - поглеждам към прозореца - простор - друг път - панелен блок. Още не сме си сложили пердета. Дразни ме тялото ми. Цветът на лака по ноктите. Косата - с шнола е и пада, и искам да я отрежа. Дразни ме скърцането на молива по листа. Защото си падам да пиша и то с молив - затова го правя. Затова днес сумати време разглобявах неработещите пиромоливи. На баща ми са - на него не му се занимава, но понякога аз ги оправям. Обичам да му прибирам джунджуриите.
Дразни ме като пиша клишета - " "
От това може да ме измъкне само човек. И то определен човек. Не е конкретен, но определен. Къде си? Колко ще ме оставиш да се мъча. Не искам да "слушам музика" повече. Не ми се "почива" вече. Искам да ме накараш " да чувствам" друго освен отвращение и "апатия". Искам да ме почувстваш, не да "разбираш".
И аз не зная. Това е просто чувство. Не се плаши. Колкото силно се отвращавам, толкова силни са ми и другите чувства. Че и повече.
Виж, сълзите така и не "намокриха листа". Вече не ми се плаче. Споходиха ме мислите за теб. Това е…Ти си "надежда".
Почти си до мен. Чакам те.
Play-листът свърши. Последен тон. Празна съм. Онази емоцията отлетя, а следващата ще се влее всеки миг. Само ела…