автор: ipalam

Това е празник не като предишните.

Бумерангите на детството, захвърлени,
се връщат в изтощената трева.
Стереото блъсна с всичка сила въздуха,
колелата на експреса
свирят своята техническа симфония
(ще помоля някой Бърнстейн да ми я разкаже).
Гълъб прелетя високо, падна,
Олег Кирилов се плесна по плешивото чело,
сякаш барабан удари - та-ра-там!
Барометърът не може да поеме дъх -
щастието ще е непосилно в този ден,
началото на двадесет и първи век, неделя.
Рой слънца боричкат се в стъклото,
тенджери пищят, тролеи тичат,
блъскат се телца - червени, бели -
в улиците тъмни на кръвта.
Стига с тези идиотски стихове,
опитай пак със мен да си безгрижна:
да ме пускаш по бедрото си, подобно тръпка,
да ме целуваш като чаша скоч.
Гребени в косите произвеждат електричество,
колко е красив градът в неделя вечер!
Свърни в пресечката и оправи усмивката,
животът, мила моя, е пред нас.