автор: Amar

Понякога
се губя
между
излъгани залези,
увиснали безлунно
обещания
за съмване
и разпънат спомен
за небе
разплакано.
Понякога
разлистено очакване
на падаща звезда
поръсва очите ми,
сънно окъпани
в минала буря.

Ставам на капки.
Понякога.
Валя на дъжд.
Така издълбоко ме боли,
че се опивам,
отмалявам
от дълбините бездънни,
които откривам в себе си.
Бездни.

Тогава
болката поражда
нов безкрай
в душата.

Земният не стига.

Понякога умирам.