автор: roza1

В началото
обувките ми омаляваха-
захвърлях ги и тичах боса
по камъни, които падаха
след въпроса пълен с тъга.
Обичаш ли ме?

Ветровете бързаха-
късаха парчета от душата ми,
конците й разнищваха до голо,
но тя така и не заплака.

Дъждовете търсеха очите ми
но облаците не откриха,
разпръснати от светлините
оставени в нощта ни тиха.

Ще дойда!
Ще стигна до тебе-
боса, гола и мокра,
като есен добра-
с разнищена рокля
и кошница късни цветя.
До тогава живей със въпроса.
Кога?