автор: jeck

... След това голямо отклонение - още малко за живота ми нататък...
В Пловдив започнах работа месец след като се настанихме на квартира със Силвия защото и тук имало някакво проучване (имало военно производство в съседен цех в ЗЗУ и въпреки, че аз не бях в този цех - проучваха ме - един от заместник директорите - Божанов - се занимаваше само с тези неща - той си е бил офицер от Държавна Сигурност в предприятието - но аз отде да знам тези неща тогава - смятах, че е специалист - директор или поне администратор.
Чак по-късно разбрах, че почти във всяко предприятие имало щатен представител на ДС...)
Най-после започнах работа, но там наистина попаднах в едни еснафски отношения.
По-старите "кучета" там си бяха окупирали машините, които подържаха, за което получаваха по-голям КТУ (т. нар. коефициент за трудово участие, който формираше заплатата).
Аз чувствах толкова голяма нужда да работя и да усетя някаква реализация, някакво оправдание, че не съм напуснал залудо хубавата работа в Сливен, че и тук мога да се осъществя...
Но някак се налагаше сравнението с работата ми в Сливен, където имах самочувствието, че се боря, а тук ме затискаше самооценката че съм се предал лекомислено на настроенията, че се бях отказал от борбата и се бях пречупил... Някак компенсаторно исках да постигна нещо веднага в тази работа, за да се оправдая пред съвестта си, но едновременно с това бях потиснат, тревожен, разсеян - поради изнервеността си, поради чувството, което ме затискаше... Работата не ми вървеше... Бързах, бях припрян. Исках да отстранявам повреди. Щом разберях за повреда по някоя от машините, които познавах долу-горе - веднага отивах.
За другите колеги - да се натиска някой да ходи да поправя машините беше нещо неразбираемо, учудващо...
Аз ходех, търсех да отстранявам повреди, стоях по машините. Имахме помещение (не мога да го нарека стая) - заградено с остъкление - "клетка" му казваха (такива бяха помещенията за спомагателния персонал в цеха) - но мене там не ме свърташе. Чудех се как могат другите колеги да стоят вътре по цял ден, да пушат и да си чешат езиците...
Сега разбирам че са били много по-спокойни психически, издържливи към замърсения въздух, шума, другите замърсители... Абе здрави хора... Аз "не бях добре с нервите". (Сега вече, по-късно, тази фраза се върна в ушите ми... Чух я веднъж в Русе, когато се сбих с един нахалник затова че подвикваше на моята приятелка: "Весе, Весе...", докато аз говорех с нея, а тя беше на балкона на квартирата си. Когато слезе долу да ни разтървава, тя му каза: "Той не е добре с нервите. "- за мен.)
Там, на работа, нещо все ме напираше отвътре, гореше ме вътрешен огън. . Имаше един-двама от колегите, които бяха стриктни и старателни в работата си. Към единия от тях бях прикрепен като новобранец. Аз все се врях по машините. Захващах се да отстранявам повреди. Понякога правех фалове, грешки... Веднъж обърках някои жици и изгорих писти по една платка. Имахме един среден техник - близо до пенсия - водеше се организатор на производството в електроотдела. Нещо като надзирател. Нищо не разбираше от тези сложни машини, но ни търсеше отговорност. А човек, който си няма понятие от характера на работата, как може да ти бъде началник и да разбере с какъв проблем се сблъскваш, камо ли да ти помогне и съдейства нещо... Следеше най-вече за закъснения, за излизане от работа, започваше да се заяжда, да заплашва с намаляне на заплатата, да натиска нашия бригадир (на бригада "Машини с ЦПУ") да намалят КТУ-то на провинилия се. Много нерви изгорих там, особено с тоя "организатор на производството" (или по-скоро "обърквач на производството"). Някои от колегите - с по-здрави нерви - намираха дори удоволствие в това да си играят на "стражари и апаши" с него, но за мен тези формални глупости само товареха нервите ми.
(Но не съм могъл да усетя нещо много съществено, което по-късно прочетох в "Зен и изкуството да се подържа мотоциклет": "Правиш ли много грешки при работата с техниката, помисли дали не си прекалено самоуверен или прекалено неуверен - потиснат. " Самоуверен не бях, бях потиснат... Обърквах последователността на сглобяване на нещо което съм разглобил, все се връщах да проверявам дали не съм сгрешил нещо, при което правех нови грешки, престаравах се, презастраховах се, пренатягах болтове и гайки до разваляне на резбите им и т. н. и т. н. - точно както Пърсиг ги описва и ни дава една възможност за психологическа самопреценка, за един
психологически самотест според работата ни с техниката...
За потиснатите хора Пърсиг препоръчва при самата работа - повече подреденост, записване на последователността на операциите, предварително, спокойно изчитане на литературата свързана с проблема. А в психологически план - преди да се заемеш с каквато и да е работа - да се опиташ да се успокоиш... Как? Първо, като се чете всякаква психологическа литература, свързана с потиснатостта. Второ, да седнем над лист и да записваме мислите си. Да се опитаме да си обясним и да го напишем откъде идват източниците на потиснатостта ни (най-често от детството ни...)
"За да започнете да се успокоявате душевно" - казва Пърсиг... "Без наличие на душевно спокойствие не се захващайте да работите с техниката... "
По-късно много ми помогна да се успокоя и една друга малка (но само по формат) книжка: "Езикът на чувствата" на Дейвид Вискът, от поредицата "Психология на човешкото ежедневие".)