автор: batteria

С една клонка се рисуват три лица. Едното е издължено. Бледо. Аскетично. Другото е загоряло, пясъчно, с бръчки като пети. Третото е широко, с дълга коса и бакенбарди.
Вълната отмива ръба на света
накланя се чашата
и виното потича в нищото...

Очите на първото лице виждат само злато, дълги оранжеви пътеки, мляко от гърдите на десетки жени. С мека гръд, с ребра, които се броят, с кореми, които се стягат, с устни, които се разтварят и върху езика проблясва слюда.

После окото насища зеленото
и една усойница се превръща в птица
с крилото си му прави сянка...

Второто лице е лице на разгул. Да се ухажваш с любовника на Отца, 40 дни, насаме, в пустинята. Докато гръбнакът ти се превърне в тънка нишка косъм, а русите коси на Сатанаил побелеят.

Да хапеш глезена на вечността
а зад клепачите да събличаш перата,
късаш крилете...
Тъжно е - любовник ангел...

Третият. Млад и силен. Напоен с жълт шафран, гъсти вежди, бисерни очи. Ратай. И една жена, с мек ханш, една безкрайна окръжност, екватор на страстта. И вино, с което тя упоява старейшините. А него сочи за небесен съпруг. И го превръща в Пророк.

И слезе Джибрил,
свали си рогата,
полегна в краката му
и нарече го най-милосърден,
най-състрадателен...

Клонката е влажна. Къдри се океанът и повлича лицата. В ъгъла на Млечния път, с разкъсана кожа, с тъжен клюн, русият и Джибрил отпиват саке...