автор: drugata

Това се случи преди време...

Дъждовно беше...
Спомням си - ръмеше.
Видях я там -
на ъгъла стои.
Подпряла се, прегърбена,
до смърти уморена
старица, с бели
като сняг коси.
- Защо си тук,
не мръзнеш ли,
кажи ми?
- Студено ми е много -
каза тя.
Но нямам дом,
където да се върна,
останах си съвсем сама...
Протегнах милостиво
ръката си,
готова с мене да я взема.
- Махни се,
не докосвай ме,
заразна съм!
Убивам всяка топлинка.
Убивам всекиго,
и себе си.
... а бях красавица една!
В нозете ми
мъжете падаха,
и се кълняха
с огнени слова.
А после ме поглеждаха
и странно как
побягваха
с протрити колена.
Жени разплаквах аз
без време -
вдовици-оплаквачки
само мои.
От сълзите им жадно пиех,
и жива бях -
подути бяха техните клепачи...
Сега след толкова години
застигна ме и мене ористта
на хилядите, милиони
повалени,
разбити до едно
сърца.

Коя си ти? - я питам изумена
А тя със сетни сили промълви:
- Не помня даже свойто име...
Любов май бях...
за туй - Прости!