автор: Perdita

Една светулка внезапно реши,
че иска да бъде свободна.
По широкия свят тя веднага пое,
изостави поляните родни
и избяга от любовта.
Тогава настъпи нощта.
Притъмня, нямаше нито звезди,
ни Луна, може би свърши света.
Бегълката се сви на листо и заспа.
...Някой далече тъжеше за нея,
въздухът сякаш му липсваше.
Къде ли беше, да се разсмее,
светлина да плисне в очите му?
...Светулката малка се събуди сама,
трепна нежно с крилцата и полетя,
но, но не може да засвети,
изгаснало беше сърцето й.
Тя се разплака и пое към дома
през гъстата като стена тъмнина.
В мрак непрогледен обвита обаче,
как да намери пътя назад?
А и виждали ли сте светулка да плаче?
То е все едно да обесят смеха.
Тогава нещо я помилва по бузата,
стреснато тя се огледа,
после нададе вик на почуда -
светла, сребърна нишка за миг
обратно при любовта я отведе.

Щом сърцето й пак просветля,
тя засия като златна сълза
и измисли стих за надежда...