Ти много си живял,а аз
преди секунда се родих.
По бебешки пълзя,пролазвам
едва-едва във два-три стиха.
И да говоря вместо някой
не мога-как да се науча?
Какво да правя?Ще почакам,
дано да спра да бъда скучна.
Видял си много.Пъстрота
от редовете ти ме гледа.
А аз,от вчера на света,
насреща съм ти в десет реда.
И мен ме е боляло.Как?
По детски,пискащо,закратко.
А ти си имаш своя мрак,
свое горчиво,свое сладко.
Е,аз си имам също,но
хилядократно умалено.
Ненарисувано платно
съм,ябълка зелена.
Сега се уча да кървя,
сега се уча да прощавам.
Сега се уча да вървя,
да падам по лице,да ставам.
А ти ми казваш вместо друг
да се науча да говоря.
От скоро,виждаш,че съм тук,
не виждам като теб простора.
Но,знаеш ли...благодаря
за вярата ти в мойта искреност.
Мечтая да ти подаря
безкрайно ярки бъдни стихове!