автор: meiia

И аз умирах неведнъж.
Умирах тихо и смирено,
след слънце и мъгла, след дъжд,
след щастие непокорено.
Умирах дълго и протяжно.
Жестоко и отровно беше.
Забравях важно и неважно.
Тъй много, много ме болеше.
Но със поредната илюзия,
вечеряла съм нежно само.
Примамливата черна муза
е била до лявото ми рамо.
И точно час и петдесет и четири
ми струваше началото на края.
Събудих се, разрязана от глетчери.
И нищичко за себе си не знаех.
И взирам се във всичко оттогава.
На някакъв език света си сричам.
Потънах, бившата, в забрава.
А настоящата се учи да обича.
Събуждах се и как болеше само!
Не виках, а светът изчезна в точка.
Отдръпна се от лявото ми рамо,
смъртта и даде ми отсрочка.
И оттогава в мен така вали,
че гасне и припламва пак жаравата.
Все още много, много ме боли.
Но ровя въглените на забравата.