автор: Caniko

Винаги когато е пълнолуние, поглеждам през своя прозорец и си спомням за тази чудна приказка ...


ЛУННАТА ПРИНЦЕСА

В далечни древни времена
Сред една бамбукова гора
Живеел в къщичка една
Мъж с любимата жена.
Обичал да скита в полята,
Обичал дъхът на земята,
С птиците радостен пеел
За свидна рожба копнеел

О, Боже ! - всевластен си Ти
Момиченце малко Ти ни дари!
Моля Те, Боже, от цяло сърце,
Аз искам да имам свое дете,
Кат' слънце в домът ми да грее,
Кат' славей в гората да пее -
Малка принцеса от мойте мечти!
О, Боже ! - всевластен си Ти


***
Това се случило много, много отдавна, но и до ден днешен чудната история на Лунната принцеса се разказва от поколение на поколение.
В далечни времена сред една бамбукова гора живеел мъж със своята жена. Много се обичали, обичали децата си, обичали да се трудят. Той правел мебели от бамбук, а тя ги рисувала. И понеже всичко вършели с любов, мебелите им носели щастие на тези, които ги ползвали. Били много щастливи, защото да даряваш щастие е най-голямато щастие.
Мъжът се наричал Хироши, а тя - Томоко. Дните и годините минавали неусетно. Децата им порастнали и тръгнали на дълго пътешествие около света. За тях най-красив си оставал скромният горски дом. Особено харесвали тихите вечери, когато се любували на красивата луна и се пренасяли в света на мечтите. Кой знае защо, но много често си мечтаели в дома им, макар и за кратко, да поживее малка прицеса, да бъде нежна кат луната, с походка на сърна и като запее, дори птиците да я слушат в захлас. Тези красиви мечти можете да видите нарисувани по старите бамбукови мебели.
Един ден, както обикновено, Хироши обикалял гората да търси подходящ материал за своята работа. Така се увлякъл, че не усетил кога отминал денят. Настъпила необикновена вечер. Чудна светлина осветявала пътеката му към дома. Голяма била изненадата му, когато видял, че тя струи от бамбуковото дърво пред малката им къщичка. Всичко наоколо се къпело в светлина. Доближил се и що да види ? - в процепа на дървото малко момиченце грее като слънчице и протяга ръчички. Прегърнал я с любов и с насълзени от щастие очи я поднесъл на жена си:
"Невероятно! - това е принцесата от нашите мечти."
"Как да я наречем?" - попитала Томоко.
"Името й трябва да е много специялно, та тя е толкова необикновена..."
"Тя е Тцукихиме" - чул се глас от Небесата.
Тцукихиме?! - това означавало Лунна принцеса.
"Но домът ни е твърде скромен за една истинска принцеса ..." - смутено промълвил Хироши.
"Не, не е така, вашият дом е палат на любовта и точно от такъв се нуждае Тцукихиме" - успокоил ги неизвестният посланник.
Тцукихиме изпълнила къщата с радост и щастие. Приели я като собствена дъщеря. Грижели се за нея с много обич и нежни ласки.
Мебелите на Хироши и Томоко ставали все по-красиви и каточе ли носели вълшебството на любовта. Откакто се грижели за Тцукихиме във всяко отсечено за обработка дърво Хироши намирал по една златна монета. Нищо не им липсвало. Само вечер понякога се натъжавали, че любимите им синове са незнайно къде и може би живеят в лишения. Но щом погледнели Тцукихиме, виждали и синовете си как се трудят и живеят в далечни непознати страни. Виждали, че са възмъжали и че се радват на почитта и уважението на хората около тях. Това ги успокоявало и заспивали щастливи.
Тцукихиме растяла очудващо бързо. Само след три месеца вече била прелестно момиченце, което пеело с птиците и смехът й огласял гората. Томоко и Хироши никога не боледували и били изпълнени с творческа енергия.
Минали три години и по всичките хиляди острови на Япония се заговорило за Тцукихиме като за най-красивата и чаровна девойка. От всички крайща на страната заприйждали напети момци да я искат за жена. Всеки от тях получавал любезния й отказ. А красотата й надминавала всички техни очаквания. Тцукихиме търпеливо им обяснявала, че женихът й ще й поднесе годежен пръстен с лунен камък и огърлица от звезден прах. Обяснявала им, че той живее в един друг, непознат за тях свят. Тези, които се досещали, че и тя навярно принадлежи на този друг свят, оставали нейни приятели. А тези, които не се вслушвали внимателно в думите й, мислели, че тя желае да й бъдат поднесени такъв пръстен и такава огърлица. Смели, но неразумни самураи препускали с конете си по долини и планини, преплували морета и океани, но такъв пръстен и такава огърлица никой не намерил. Някои загубили живота си, други се оттеглили в манастир, а трети останали да живеят в самота до края на дните си. Така съдбата ги наказала за безсмислената им упоритост.
През пролетта, когато разцъфнали вишните, в горския палат на любовта дошъл самият Император. Видял Тцукихиме и пленен от красотата й, коленичал и я помолил да се ожени за престолонаследника, да бъде най-достойната Императрица на страната. Станал и лично й представил сина си. Тцукихиме била очарована от това, колко мъжествен, красив и любезен бил принц Танака. Подала му ръка и помолила Императора да им разреши да се поразходят под разцъфналите вишни. Той с радост се съгласил, защото в това виждал добър знак.
Тцукихиме за първи път в живота си почувствала нужда да има приятел прекрасен и силен като принц Танака.
"О, скъпи Принце, не мога да стана твоя жена, но искам да си мой приятел. Много скоро ще трябва да се разделя с всички вас и да ида в света, на който принадлежа!"
Принцът я погледнал с големите си влюбени очи, поел нежно ръката й и тихо, но с много чувство се заклел, че ще я последва, където и да е нейното царство.
"Това е невъзможно, но аз ще бдя над теб и винаги, когато си тъжен или имаш нужда от подкрепа, ела край езерото, когато Луната изгрее и засвири с тази флейта." Изрекла тези думи и му подала малка златна флейта. "Ще те чуя и ще изпълня душата ти с вяра, надежда и любов, ще ти вдъхна сили. Аз съм Лунната принцеса и трябва да живея в Лунния замък, където ме очакват."
Не знаел какво да каже клетият принц. Бил щастлив, че Тцукихиме му обещава приятелство завинаги и в същото време бил нещастен, че раздялата им е неизбежна и толкова скоро.
"Недей да тъжиш! Съдбата ни срещна и ни дари с незабравимо преживяване. Не тъжи, ще се ожениш за най-красивата девойка на вашата империя. Ще я обичаш и ще се гордееш с нея, защото тя ще бъде велика Императрица, а ти - най-могъщият и почитан Император. Страната ви ще е под закрилата на моя трон и хората ще живеят в мир и благоденствие."
Вече се смрачавало, когато се прибрали. Тцукихиме погледнала Императора и му казала, че дарява сина му с пръстен в знак на обич макар, че друга ще е негова съпруга. Повдигнала изящните си ръце и всички изумени видели прелестна девойка, чаровна и красива като истинска фея.
"Това е Казуко. Тя ще е Императрица, която ще обичат и почитат в целия свят. Ще я срещнете в един от замъците по пътя ви към двореца."
Образът на Казуко изчезнал така внезапно, както се появил. Императорът искал, но не можел нищо да каже. Скоро Той и свитата му потеглили към "Замъка на белите чапли"
Томоко и Хироши били много очудени от всичко, което чули и видели. Попитали Тцукихиме защо, след като дарява Принца с пръстен за обич, не приема да стане негова съпруга.
"Скъпи мои Томоко и Хироши, мои най-обични на Земята, обичам ви като мои родители, но дойде време да се разделим. Аз съм Лунната прицеса и трябва да се върна там, където ме очакват. В нощта, когато лунният диск се изпълни със светлина, ще дойдат пратеници от Луната и ще ме отведат със звездната колесница на моята майка - Лунната кралица."
Много се натъжили Томоко и Хироши. Толкова силно се привързали към Тцукихиме, че не биха могли да преживеят раздялата.
"О, не плачете! Натъжавате и без това тъжното ми сърце. Обещавам ви, че никога няма да ви забравя и винаги ще чувствате, че съм до вас. А в нощта на заминаването ми ще получите моя подарък, който ще направи мъката ви по-малка."
Когато лунният диск се изпълнил със светлина, Томоко и Хироши видели как от Луната се спуска мост от светлина и по него лети карета водена от седем звезди. Щом достигнала Земята видели седем феи да излизат от нея. Облекли Тцукихиме в ефирна рокля от пухкави пера, сложили й шапка, в която се отразявало цялото Небе и отлетели.
Дълго след това Томоко и Хироши стояли безмълвни, с очи вперени в Луната, където отлетяла тяхната Тцукихиме. Когато се посъвзели от преживяното, видели, че редом с техния дом има още две прекрасни къщи облени от Лунна светлина. Зазвучал тържествен химн. Вратите на къщите се разтворили широко и пред тях застанали любимите им синове.
"Това е моят подарък за вас! Живейте в мир и щастие, обичайте се и винаги ще бъда с вас!" - долетял от висините гласът на Тцукихиме.
Неописуема била радостта им. Пергръщали и целували възмъжалите си синове. Разказвали им за Лунната принцеса, разпитвали ги за далечните страни, от които се завърнали след дългото пътуване. Празникът им продължил 28 дни и 28 нощи, когато отново било пълнолуние и Тцукихиме, макар и само за час, ги ощасливила с присъствието си.

***
Цанка Шишкова, "Приказки от Япония", стр.5 , 2004г.