автор: aurora

Готова бях да се продам на Дявола
да чуя в мрака тези думи,
които липсваха във любовта ни ялова
и никога не разменихме помежду ни.

Не намерихме сили да сториме жеста,
който да стопли малката стая
и за който копнеехме в нощите често…
Има ли смисъл да отлагаме края?

Пътувахме натам безкрайно дълго,
сто пъти се спъвахме в мъртви мечти…
Изглежда стигнахме края на стълбата,
но вече някак си дори и не боли…

Душите си похарчихме в мълчание
и условности оставихме в бакшиш…
С останалото купихме си отчаяние…
Аз простих, ще можеш ли да ми простиш?