автор: daniele

Това е само една измислена приказка. Но аз вярвам във вълшебствата и с тази вяра пожелавам на всички да имат силата да мечтаят, да обичат без страх, да устояват на бурите...
А Луната отиваше да спи...
Слънцето някак лениво и царствено заемаше своето място над тайнствения шепот на океана и тишината на златната пясъчна ивица.
Това се случило някъде във Вселената, на една незнайна планета-някъде посредата на Нищото. В епохата на Южния вятър.
Първото нещо, което докоснали слънчевите лъчи , било една прекрасна кехлибарена статуя.
Тя се намирала в Кристалната зала на Омагьосания замък. Щом лъчите проникнали до самото сърце на кехлибара, той се събудил за живот. Синът на Слънчевата Зора.
Никой не помнел кога и откъде се появил Кар-дори той самия. И никой не можел да обясни и развали магията на Кехлибарената статуя.
Иначе Кар бил красив мъж-докоснат от целувката на Венера. Обичал шума на морето, безкрайната синева-душата му била отворена за всичко, което го заобикаляло. Но Кар бил самотен. Нямал приятели, нямал спомени... Дори да бил обичал някога някого, той не можел да върне усещането. А човек без спомени няма и мечти. Кар усещал в душата си голяма пустота-сякаш на мястото на сърцето му имало камък.
И повече от всичко искал да види Нощта.
Без сам да знае защо и как, но всяка вечер щом Слънцето се спускало надолу, той дори против волята си, се оказвал в Кристалната зала и оттам наблюдавал залеза. После заспивал...
Но това не бил обикновен сън-това била маигията на Кехлибара...
Нищо не виждал, нищо не чувал, не усещал тялото си. Но Кар знаел, че не е сам.
Като проблясък от мълния до него достигал далечен шепот...Аромат на гора?...Топлината на буен огън...Соленият вкус на вълните.
Тези образи, дошли от нищото му причинявали неизразимо страдание. Кар искал да докосне нещо, което нямало име. Съзнанието му изнемогвало от опита да задържи образите, от стихията на сдържаните желания и отречените мечти...
И с първият слънчев лъч всичко си отивало-като след буря, без да оставя следи. Затова Кар не знаел откъде е дошъл, кой е и затова нямал силата да мечтае. Но, въпреки че нищо не помнел, Кар усещал, че има и нещо повече. Но нямал силата да го търси.
Никой не знаел колко време е минало...никой не знаел до кога ще продължава...До края на дните?
Не знам... съдбата рядко дава отговор-тя е капризна и непостоянна. Многолика и тайнствена. Всевластна. Може да ти се усмихне, да ти даде Ключ за вратата на Щастието, но ако ти не успееш да го вземеш, тя бавно се обръща и те оставя сам в Омагьосания лабиринт на пропуснатите възможности...
И така Магията си е магия, но Съдбата си е съдба...
А Съдбата била решила друго...
Една вечер, докато Кар все още скитал по брега, незнайна сянка покрила Слънцето. Кар не можел да помръдне-само сърцето му отброявало времето до изгрева на Луната. Кар разбрал, че тази нощ е особена-всички дълго подтискани,забравени инстинкти в него постепенно го завладявали. Но той искал това да се случи и следвал гласа на сърцето си.
Спомени, дошли от никъде, измъчвали съзнанието му... Забранени желнаия, подтискани страхове и чуства, разочарования и болка...
Кар започнал да опознава себе си и в едно далечно свое кътче открил своите мечти. Много мечти-красиви, добри и пъстри като детска дъга. Мечти за щастие, за нови светове, за дом и семейство...
Кар открил и своята мечта за любов-любов неустоима, шеметна и болезнено красива.
Нея-жената, родена от Морската пяна. Жената, чийто шепот дочувал нощем. С аромат на гора, топлината на буен огън, целувка с вкуса на приливна вълна.
Искал я... искал обратно целия си живот-с радостите и страданията ... Искал да продължи напред-да се срещне с мечтите си.
И с цялата сила на заключеното си от магията сърце, той призовал Своята Съдба...
А Луната отиваше да спи.