"Навярно ще ме дръпне вятърът
за дрехата,
когато те целуна -
там някъде в незримото…"
Ще зарасне ли цветето
с пукнато прешленче!
Ще повярва ли лодката
в свойто море!
Ще се върне ли времето -
спряло на ъгъла
като котва за слизане?
Накъде?!
Кой измачка крилете
на синята птица
и затвори във клетка
сърцето й спряло!
Аз ли бях! Ти ли беше!
Или друга зеница
в нас събуди душите от рани.
Или звънна … началото.
Как да бъдем от всичко…
Във мене начупен
като бели трохички
изхвръкна сънят.
Пред вратата от думи
на корени струпан
похитител безшумен
помръкна денят.
И душата ми слезе
до седмото дъно,
за да бъде на дъното -
седмо небе.
Може би, чак сега
твойте сълзи целунах
и замръзнах в сълза
от солено море.
Тишината ме спря.
Влезе в ситния пясък.
Всяка дума е истинско кръгло сърце,
пило жадно на глътки утехата,
а лицата са много…
лица или маски,
аз останах,
ала вятърът теб
май те дръпна за дрехата...