Винаги става така. Тежък среднощен запой, на сутринта - отговорна работа. Махмурлукът ме бие, като стоманен чук в темето.
Погледът ми изобщо не е бистър, като планинско поточе. А и мислите ми са останали разпилени, като грахови зърна по масите на няколкото сменени нощеска кръчми. Вероятно, чистачките тази сутрин са ги измели и изхвърлили в кофите за боклук, където май им е мястото.
Главата ме цепи. И целият съм пропит с някакъв сладникав мирис. Парфюм-женски. Баси, дори не ми остана време да се изкъпя тази сутрин.
В работен комбинезон съм. На колана си съм окачил разни големи и малки чантички, пълни с всякакви инструменти. Трябва да работя на кула с височина четирдесет метра. Други безрасъдници няма - страх от високо, височинна болест имало.
Мамка и на височината. Изобщо не ми пука, а както съм махмурлия - съвсем. По тая стълба мога да стигна и в Космоса, ей така за нищо. Какво пък, и да падна - голям праз. С мен и без мен, светът все ще си върви напред.
По дяволите, стига съм се туткал. Отлепвам крак от земята и почвам да изкачвам стъпало след стъпало по отвесната стълба. Някъде към шестото, седмото усещам как ръцете ми все по-здраво се вкопчват в напречните винкели. Сякаш изведнъж разбирам, че живота не е толкова лош и не трябва така елементарно да се губи. "Никакво огъване" - усещам приглушен глас в себе си. Съзнанието явно почва да ми се избистря. Все по-уверено продължавам да пълзя, като глист нагоре. Вятърът се усилва. Чувствам поклащането на конструкцията. Изтрезнявам със секунди. Спирам някъде по-нагоре от средата. Вятърът отвява едри, мътни капки пот от челото ми, така както годините ми изхвърчат в нищото една след друга. Пропадат някъде, без следа. Същите, като потта - едри, помътнели от солта. И непрекъснато се навират, мръсниците в очите ми. Топли и люти. Размиват се. От което непрекъснато примигвам.
Горе съм - на площадката. Вятърът е безмилостен. Кулата здраво се клати във всички посоки. "Няма да ме отвееш, Нещастнико. Толкова време опитваш, точно сега съвсем няма да стане." Издебвам леко затишие и щраквам куката на обезопасителния колан за парапета. " Прецаках те. Духай колкото си щеш сега бе, Духльо"
Високо е. Оглеждам се наоколо. Полето сякаш гори. Без дим. Докъдето ми стига погледът - разцъфнали слънчогледови ниви. Вместо нагоре обаче, към слънцето, усещам как слънчогледите са се вперили в мен. Едни ме зяпат любопитно, други презрително, някои подигравателно, съжалително, безразлично.
"Извратеняци" - злобея от височината на моя поглед. "Радвайте се на живота. Защото краят ви е по-близък от колкото си мислите. Ще ви унищожи този, когото най-много обичате" - и примижавам срещу слънцето. "И онова железно чудовище в момента е освирепяло от глад, търбуха му е празен, и точи зъби в леговището си. Ще ви изтреби до корен. И помен няма да остане от вас. А мойта шибана работа ще си бъде тук догодина. И по- догодина..."
Започвам да изтеглям кабела. Като дълга, тънка, черна усойница се извива между напречните железа. Сграбчвам я точно зад главата с едната ръка, така както съм гледал по Дискавъри. С другата издърпвам и намотавам метър след метър. " Укротих те, влечуго отвратително, съскай колкото си щеш, отровата ти капе вече в колбата."
Отверки, клещи, поялник, прибори. Мозъка ми вече щрака като компютър. Ръцете ми работят инстинктивно, след толкова години опит. Подвързвам мачтата и антената. Подавам напрежение. Долу, през отворената врата на помещението с предавателите и приемниците някой ми маха. Всичко е наред значи.
Изправям се. Поглеждам със злоба и гордост горящите ниви. Слънчогледита са изумени: " Наврях ли ви там, дето никога не огрява слънцето сега? Гадове!" - извръщам се и плюя презрително.
Махмурлукът ми е минал отдавна. Поемам с пълни гърди свежия полски въздух. Дори вятърът е притихнал. Победих. И този път.
Изведнъж ме обхваща смъртна умора. Краката ми се подкосяват. Хващам се с две ръце за перилата и сядам. Главата ми е празна. Някъде от страни, в съзнанието ми се промъква неистовото желание за един душ. За един обилен, хладен, продължителен душ. Който за винаги да отмие от тялото ми и душата ми всичката натрупала се мърсотия.
Хвърлям последен поглед от високото към слънчогледите. Иде ми да изкрещя - " Извинявайте, милички" - но буцата в гърлото ми пречи.И като че ли пак нещо се разлива в очите ми....
Слизам бавно по отвесната стълба. Малко по-надолу от средата ме обзема мисълта за очакващата ме живителна първа халба студена бира.