автор: swetulka

/по мотиви на Х.Кр.Андерсен/

Някога в едно далечно царство
странно,непонятно господарство
си живеел Славей-с глас вълшебен.
Птичка-сива,мъничка,безлична,
неугледна и съвсем безинтересна,
неподхождаща със нищо на декора-
пъстър,пищен,екзотичен-
на цъфтящите градини царски.
Тя-съвсем сама и своеволно,
без да проси височайшо разрешение,
без протекции и без конкурси,
без дори лакейско тайно одобрение-
се заселила инкогнито в гъстака.
И незабележимо и спокойно
си битувала в градините разкошни,
без вниманието да привлича
на посестримите свои-
тъй погалени съдбовно
с пъстра перушина,
с клюнове в позлата,
също и копринени възглавки
във кристалните си къщички,
обсипани със камъчета скъпи,
всякакви удобства.
Ласкатели,велможи,пажове,
зяпачи,посетители,доброжелатели,
туристи,гости и дори гадатели;
прислуга,доктори придворни;
художници,поети,музиканти,
клоуни,магьосници,комедианти...
се стичали от вред-
да се любуват на прехвалените хубости-
свободно и на показ предоставени
и ден и нощ за радост и отмора
на отбраната любезна публика.
А Славеят
/дори не подозирал,че е славей/
се чувствал сам,
изоставен и виновен,
непотребен,некрасив,
нещастен, тъжен...
във унилите одежди,
със които бил роден.
Когато...
Една нощ
дочул далечен зов.
Не знаел той-невежа-
какво зове го и го мами
надалеко зад оградата позлатна.
Чудно-хубава мелодия
погалила слуха му:
Чуй,магия!
Той се вслушал и потръпнал:
"Да можех да запея
тъй омайно аз,
забравил бих за всичката си
грозотия и обиди,
подигравките,презрението,
със които ме посрещат
знатните красиви птици,
щом ме видят,
миг преди да ме забравят,
възхитени в собственото си величие..."
И такава мъка стегнала
душата му,че очи затворил
и глава отметнал...
Чакал да заплаче,но....запял!
И тогава...чудо!
В миг притихнали градините,
отвред се притаило
всичко живо и заслушало
най-тъжната,най-нежна песен.
Песен -за любов несподелена,
песен за далечен път-неизвървян;
за желания безбройни и несбъднати...
недокоснати от зла поквара,
нито от провал и изневяра,
нито от лъжа и ревност,
алчност или други-
все житейски страсти...
Песен-чиста като утринна
роса по чашката на лотос,
като нежните кристалчета,
които построявят подир
дъжд небесната дъга.
Тъй било,защото Славеят
живеел сам в гъстака
и това било мечта.
Пеел той за оня свят,
във който няма пъстри птици
във разкошни клетки,
на които дарове принасят,
със усмивки неизбройни,
дето нямат нищо общо с радостта.
Пеел той за себе си-
/така се виждал/
как лети в небето,като
лист от вятъра понесен,
все нагоре,все нагоре...
накъдето всичкото е златно
и лазурно,с розови
отблясъци на изгрев,
плуващи във бяло езеро,
със пухкави кравайчета
от облаци,които да му бъдат брегове.
Точно Славейт се канел
да се гмурне в езерото
от мечтите свои ефимерни
и не щеш ли се разнесъл
рев ужасен!
Той се ломел на талази,
сякаш буря в планината
камъни търкаля
по ронливи сипеи надолу.
Тъй ревяло старото магаре
на вратаря царски,
на което мисия специална
била отредена в двора.
Грижело се да извозва,
нужниците щом почистят,
пълните с нечистотии
бурета извън двореца,
надалеко от префинените ноздри
на придворните велможи.
Та магарето-тъй важно,
подир ситата вечеря,
наумило си да се разкърши
с някоя посестрима
/не тъй като него благородна,
но затуй пък-сговорчива/
за да сподели самотната му
сламена постеля,
зов отправило в нощта -любовен.
Ала по природа тъй било орисано,
горкото,та вместо любовни трели
се разнасяли във звездната,
омайна вечер звуци,сякаш
от крамола страховита.
Славеят замлъкнал-
ужасен и стреснат.
И не можел нито звук
от свойта песен
вече да отрони.
И тогава, във настъпилата
тишина, се чул
гласец-писклив и злъчен:
-Ето!Виждате ли го-
"певеца"-сив и жалък,
който беше толкоз неучтив,
та да ни стряска
във вечерната ни дрямка
със сълзливите си
глупави брътвежи,
та на туй отгоре и невежи-
колко му е халът !?
Тръгнал със магарето
ни царско да се мери !
Кой-
на един кантар проскубаният
с благородника ще сложи !?
А пък колко Маркос
убедителен е,остроумен!
Песента му е проникната
от чувство,патос и амбиция!
Подкрепете ме,велможи !
-Има даже гражданска позиция!
-Той! Маркос благородни
лидер е безспорен!
-Тази птица недостийна
изгонете я от нашето
отбрано общество!
-Вън-наглеца самозван,
"певеца",дето ни отравя радостта!
Тъй скандално Славеят
изгонен бил от царските градини
и посрамен
полетял към новата си участ.
Полетял-
към пътищата си незнайни,
към желаниятя си безбройни
и несбъднати
и към любовта-
несрещната,неизживяна,
незалюбена...
Полетял към пълната
със неизвестности,
голямата житейска джунгла...
Полетял пък...
Както Бог решил е.