автор: Fabiana

Животът ми търкулна се
по стълбата надолу,
като олюскано
метално канче,
празно, подрънкващо
по стъпалата.
Прокарвам пръсти
през косите, посипани
от сребърния
прах на времето
и мисля си,
назад да се обръщам
няма смисъл,
но все поглеждам
и ръчкам спомени
като с ръжен.
Изравям стари битки
още тлеещи
и живите им въглени
отново ме горят.
Усмивки минали редят се
като бели кринове
описващи дъга.
Изпуснала съм
много влакове,
мигове неизживяни
разпиляла съм -
разсипница изхвърлила
златните монети.

Напред в безкрайността
на времето не искам
да поглеждам,
не зная бъдеще
дали ми принадлежи.
Живея ден за ден
от грижите обгърната
и всичко с досада ми тежи.
Планове за бъдещето
не смея да разстилам.