Нищо не ми е по мярка. Ризите ми отесняват, а панталоните ми са все дълги. Не съм пораснал достатъчно висок, не съм станал достатъчно умен. Поне не колкото бих искал. Пиша къси неща, защото ми се губят краищата на мислите. Там където е най-главното. Скъсява ми се и времето, все не ми стига. Дали по закона на Айнщайн или по друг закон...
Понякога имам ужасяващото усещане, че животът ми е разчленен труп, от който ръфам малки парченца.