автор: nikoi

Замълчи...Не обичаш ли приказки?
Аз обичам.Почакай така-
със притворени клепки,притихнал.
Ако искаш-подай ми ръка.
Няма нощи хиляда да нижа
свойте цветни,безцветни слова.
Само тази нощ.Искам да видиш,
че въобще не боли от това...
Казваш:"Глупости!Детски истории!"
Замълчи.Замълчи.Замълчи.
Потъни със клепачи притворени
в пъстротата на мойте очи.
Ще започна с килимчето шарено,
дето някой тъкал е с копнеж
и с душа,от надежда ожарена,
вплитал в него на жерав летежа...
Затова то лети над главата ти-
не отричай- в поредния сън.
Ти си виждал.Подай ми ръката си,
че почти полунощ е навън.
И килимче такова да имахме-
бих политнала с теб над света,
над злините,гнева и обидите...
Детски глупости?Може би да.
А за златната ябълка знаеш ли?
Тя расте във градина от смях.
(Нека заедно с теб помечтаем
в тази чудна градина да бяхме)
Тя лекува!Прохождат сакатите
и проглеждат слепците със нея.
Моя приказка?Моля,почакай-
аз със приказки само живея.
А онази вода?Тази,живата.
Две-три глътчици искам да имам,
та когато със думи убиваш ме
да изпивам половин,да изпивам.
Замълчи...Не обичаш ли приказки?
Всяка приказка пазя за тебе.
Не заспивай!Не тръгвай за никъде!
Като приказка си ми потребен.