автор: Izabella

Тя е застанала на най -високата скала
и целува лицата на облаците
извайвани от бягствата на вятъра.

Очите й винаги потъват в морето,
защото се сливат със свободата
и променливостта му,
но тя го умее.

Тя никога не стъпва по земята,
но винаги е много близо,
защото помни люлката й
и знае, че нейната прегръдка ще е последна.

Владетелката на мига,
не е ли тя
владетелката на света,
който вечер притихнал постила леглото й
а сутрин се буди в нейното непокорство.