автор: Usmiv4ica

Мечтая за анонимност. В друг град, където никой не ме познава.
Или почти никой. Защо ли? Ами, подскача ми се. Вървя си по улицата и си подскачам наум. Два пъти с левия, два пъти с десния крак, после назад... "Ох, извинете! Съжалявам господине, много съжалявам за панталона... Да ви купя ли друг сладолед?"

Това, последното, естествено не се случва. Както казах, подскачането само си го представям. Би било хубаво да е наистина, но тогава познатите ще гледат смутено в различна от моята посока, а непознатите ще ми хвърлят открито озадачени погледи. И едните, и другите ще си мислят: "На нейната възраст!" и "Какво пък толкова хубаво й се е случило?!".

Всъщност трябва ли да чакам да се случи нещо радостно? Не е ли достатъчно, че днес успешно се разминавам с неприятностите? Още никой не ми е откраднал портмонето. То и да го открадне, само разочарование ще изпита. Нямах проблем с паркирането. Как иначе, нали съм без кола. Разминах се без врачуване и разваляне на черни магии, че дори и без да ме прокълне някоя от местните ясновидки. И в графика ми за седмицата няма нищо необичайно - симфония в червено и синьо за две цигулки, виола и оркестър. Само дето изпълнявам и солисти, и оркестър едновременно, а всичките ми инструменти са все гайди, но то не може всичко да е наред. Накратко - безоблачно спокойствие. Чак скучно да ти стане!

Затова ми се подскача - за разнообразие, а може и за здраве... Въпрос на гледна точка. Но не бива. За да не ме гледат по описания по-горе начин. А и вече си подписахме членството в Европа, а там такива неща не са приети. Или по-точно - може, но на определени за целта места, където можеш и да си подскачаш, и да си пееш, и да се смееш на воля, дори и да убеждаваш всички, че си Наоми Кембъл... Не ми се ходи на позволени места. Губи се цялото очарование на подскачането.

Дали пък да не подскоча няколко пъти, че след като ни приемат... Тогава правилата ще трябва да се спазват. Спомням си времето, когато живеех на място, което се приемаше за Европа и в географски, и в геополитически смисъл. Защото за мястото, където живея сега, картите казват едно, а държавниците явно мислят друго. Тогава, в безспорната Европа, имах познат, който все пресичаше неправилно. Веднъж не минал през подлеза, както всеки стриктен европеец, а направо през улицата. Отсреща го чакал полицай с талон за глоба. Човекът си взел два - предплатил и за връщане.

Та да взема да си поподскачам сега, че после не само ще ме гледат особено, а и талон може да ми подпишат. Скок-подскок, скок-подскок... Утре вече може да е късно за подскачане. Скок-подскок, скок-подскок... Безгрижно, почти по детски. Скок-подскок, скок-подскок... Олеквам и на авторитет, и на години, и на проблеми... Скок-подскок, скок-подскок... Напук! Скок-подскок, скок-подскок... Правете се, че не забелязвате, де.