автор: Da

Един необуздан залез
си правеше над водата
тъжно-слънчеви пейзажи.
Хляба, който ми даде
не можах да изям
защото още първата филийка
ме разплака.

Когато разкъсах устата
на най-малката червеноперка с куката
разбрах, че твоите ръце
са по-внимателни от моите.
Затова я оставих да стане храна -
за рибите, не за хората.

Тогава залезът
се натъжи и угасна.
А аз те чакам.
Искам си лятото

и се опитвам да не плача.