автор: rainy

Когато си на дъното на пъкъла...
...си направи сам стълба и излез.
Дамян Дамянов

Цървулите ми грозно се изтъркаха,
грапавото се забива във петите ми направо;
вървите им от пристягане се скъсаха -
остава все по-малко дължина, за да ги хвана...

Влъхвите на времето са позабравили
да ме орисат и със доза нечувствителност.
Горчи ми хляба…
Оклисавял от калния недостиг на желаното
и рухнали митологични замъци
на собствените ми провали;
от сблъсъка ми с безразличната омраза,
със видима безизходност омесен.
"Сам съм. Други няма".

Усмихвам се със устни, а очите ми са мълчаливи.
Всичко изградено е било на вятъра -
илюзиите имат навика да отмъщават.
Колапсът на звезда - и черна дупка.
Каква велика и вселенска драма...
Само, че проблем си единствено на себе си.
Хайде, драпай! Е, ако се изправиш.

Спирам за момент на стръмното, поемам дъх.
Изчиствам полепналото гнило.
Този път усмивката е много истинска - мисля си за теб.
И продължавам. За нагоре...
Нищо, че зениците от взиране пресъхнаха,
и ноктите се изпочупиха от камъни, но не мога иначе -
необходим си ми. Като въздух в задушаващ смог.
Без него няма да се изкатеря.
Около мен останалото е чернилка, и перверзен театър
с накъсани декори -
след закрита постановка. И бълвоч...