 |  Бях сама. В самотната вечер. Бях до теб - а ти много далече. Знаех, че ме чуваш, дори когато плачех. Знаех, че усещаш безмълвните ми думи в мрака. Мислите ти бяха силни - ту с мен, ту с незнайна друга - и не спирах да ги чувствам. Защо ни беше толкова трудно? Падна нощ.
Прекатурих последните няколко лъчи през спомена в погледа си и заоправях леглото, в което за поредна вечер щях да спя самотна. Не исках.
Дърпах пердетата и за миг ми се стори, че някой ми се присмива зловещо отвън, пред отворения прозорец - уплаших се! Какво искаше? Защо беше този демонизъм? Постоях застинала няколко минути и дооправих пердето. После - вече по нощница - се мушнах смело под завивките; гушнах плюшения мечо, който ме гледаше с онези кафяви очи...така дълбоки и чисти; но не спях - дори нямах сили да изгася лампата. След малко протегнах ръка и щракнах копчето...но очите ми упорито не се затваряха. Гледаха мрака в очите и се питаха нещо на техен език - страхуваха се. Само това усетих.
Животът ме беше научил да разбирам езика на тялото си; а очите...очите бяха душата - нямаше как да не ги разбирам. Но понякога не искам, особено когато се страхуват - щях да се въртя цяла нощ, обляна в ужас и на сутринта да се събудя вече уморена. Нямах право.
Затова те извиках - казах ти "Ела при мен. Пази ме тази нощ. Прогони страха.". Притихнала, усетих стъпките ти по въздуха и се усмихнах, защото разбрах, че си ме чул. Вече не ме беше страх - ти ме прегърна силно и заспа тих до мен. Усещайки топлотата ти, заспах така спокойна, стаена близо до теб - чувствах нежността ти. Но успя да ме събуди обърканото ти, страхливо пулсиране. Тръгваше си - разстроен и умислен, - но аз полусънена и уплашена те виках и ти пак се връщаше - не знаеше дали трябва, но нещо в теб те караше и ти просто идваше. Прегръщаше ме и пак, тайно, заспиваше; но след време спокойният ти сън се превръщаше в поредна доза нервност и ти пак прекрачваше стената, за да си отидеш...Зовът ми винаги успяваше да те върне.
След поредният осуетен бяг ти се върна приведен и вече не заспа - главата ми беше сгушена върху ръката ти, а моята прокарах нежно през кръста ти. Усетих погледа ти, който беше залепен за тавана. Чувствах тъгата ти - и от нея ме болеше. Бях уморена, но отворих тихо очи и те попитах - "Защо?"...ти само мълчеше. Не каза нищо, просто ме прегърна по-силно и продължи да се взираш в тавана. Впих очи, през мрака, в теб и повече не те попитах. Знаех, че съм виновна. Знаех, че нямам право да те връщам. Но толкова ме беше страх...Сълзите ми потъваха в тъмното - ти не ги чуваше, но интуитивно ме притискаше по-силно до себе си. И те бликваха още по-силно. Когато бурята утихна и станах малко по-смела промълвих като в нереален сън "...Нямам право да те задържам." - главата ми беше на гърдите ти и ти не виждаше в очите ми - "Ако искаш остани, ако искаш - тръгни си." - гласът ми беше спокоен, но очите - студено тъжни - "Аз искам да си до мен, но не трябва да те карам на сила." - бяха последните думи, които щях да изрека в тази нощ. Заедно с едно безмълвно "Ти избираш.". Затворих очи - усетих те, когато си тръгна, но се престорих, че дълбоко спя - погледът ти се прокрадваше тъжен по гърба ми, но сълзите не ми позволиха да се обърна. А исках.
Ти наведе глава..., завъртя се замислено и с бавни крачки потъна в огледалото..., мина през стената... тъжно подритваше студения въздух, докато отиваше там...далеч. Макар да бях с гръб, усещах всичко; и когато отиде достатъчно далеч, за да не можеш да ме чуеш, отприщих сълзите си и те заваляха буреносно по възглавницата - тъга ли беше? Гняв? Болка? Бурята ме изтощи и не усетих кога съм заспала - чувствах се сякаш съм затворила очи само за миг.
Първите лъчи на слънцето ме докоснаха, току-що пробудени. Събудих се и теб пак те нямаше. Повече не се беше връщал - мястото ти беше студено - сякаш излят и изстинал бетон, който успя да запази формите на тялото ти. Вече не можех да го изтрия.
А можеше да е просто кошмар... но не беше.
Знам, че един ден ще се върнеш. Чувствам го. И до тогава ще броя самотните нощи - тези, в които те няма и онези, в които безброй пъти идваш за кратко..., гледаш ме тихо стаен как спя..., тайно се усмихваш - сякаш нямаш право... и си отиваш. Понякога, когато отново нямам сили, пак те викам, - винаги ме чуваш. Но вече не винаги идваш; а когато го правиш... е все за по-малко...и по-малко. Ще ги броя.
И ще те чакам. Бъди силен и ме чуй - ще те чакам да излезеш от Мрака.
Публикувано от BlackCat на 08.05.2005 @ 03:37:44
| Рейтинг за текстСредна оценка: 4.62
Оценки: 8
 Отдели време и гласувай за текста.Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай. |
Warning: Cannot modify header information - headers already sent by (output started at /home/hulite/www/www/modules/News/article.php:11) in /home/hulite/www/www/modules/News/article.php on line 277
| "Кадри...2" | Вход | 5 коментара (32 мнения) | Търсене в дискусия | | Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание. |
Re: Кадри...2
от roni_16_f_sf на 12.05.2005 @ 10:58:50
(Профил | Изпрати бележка) http://www.impulse.bg/user/lavicata_Roni | Изключителна синхрония между лица,чувства и поезия....Уловила си всички важни думи,които чертаят златния път на творбата ти...Въздействието е наистина голямо..читателят може да се пренесе и да преживее всяка изказана дума...А това е много,наистина голямо постижение...ПОздравявам те...И все пак като го четях и се сетих за едни думи,които много искам да ги споделя с теб...Те гласят следното:
"Не искам да гледма ничии очи,аз сънувма само едни.Не мога да търся топлота,когато съм намерила огън.Не вярвам,че ще се случи чудо,защото усещам,че моето чудо е оставено от мен някъде далеч.Не чувствам,че с теб съм сгрешила,но усещам,че без теб греша.Грешно е да се смея,докато те няма.Защото всичко, направено насила е грях.Не мога да се моля да бъда обичана,след като ти някъде плачеш да те обичам.Как да търся пламък,като знам,че за мен горят пожари?Все едно се въртя в кръг.Накъдето и да погледна, все виждам теб.Не мога и да отичам,че те обичам,когато нощем се сабуждам уплашена.СТрах ме е,че няма кой да се сгуши до теб в този студ и мрак.Не ставам и по-силна,защото моята сила бе ти.Аз мога да живея без теб,но не искам!Аз мога да спра да плача,но не искам,защото всяка сълза доказва на света,колко много те обичам.Дори далеч,пак цялата съм твоя.И днес вече не се питам 'Мислиш ли за мен?',а 'Искаш ли ме отново в прегръдките си?' Защото разбрах:без теб няма живот.Има само една безкрайна лъжа.Лъжата,че времето лекува.След толкова много сезони аз пак те жадувам,аз продължавам да те обичам,аз оставам завинаги твоя!"
Темата,която си засегнала е много въздействаща..мога да пиша още и още без да ми омразне или да се изчерпам...Тя е също толкова чувствителна,колкото и ти самата....Продължавай да вървиш на горе,както до сега,защото е удоволствие да гледам градацията ти.. |
Re: Кадри...2
от abc (lini@mail.bg) на 12.05.2005 @ 11:23:19
(Профил | Изпрати бележка) | Blagodarq ti.
dumite, koito si citirala mi se struvat stranno poznati...no ne se seshtam ot kyde.
tozi e naj-dulboko iskreniq komentar, kojto sym poluchavala. koeto go pravi i naj-cenniq za men :) |
]
Re: Кадри...2
от roni_16_f_sf на 13.05.2005 @ 18:11:46
(Профил | Изпрати бележка) http://www.impulse.bg/user/lavicata_Roni | | Радвам се,че ти е харесл и си открила това,което търсеше....Текста е цитат за това е възможно да ти е познат,но в крайна сметка чувствата,които са вложени в него си заслужаваха да се покажат... |
]
]
Re: Кадри...2
от eola на 08.05.2005 @ 11:49:06
(Профил | Изпрати бележка) | | Имай я тази сила и ти... да чакаш... Една светлинка ти се усмихва нощем през прозореца, не дърпай плътно завесата :) |
Re: Кадри...2
от abc (lini@mail.bg) на 08.05.2005 @ 12:29:38
(Профил | Изпрати бележка) | (: strahotno pojelanie :) Blagodarq ti - dokosna me s nego :) Po princip nqmam navik vyobshte da skrivam noshtem zvezdite s perdeta ili da zaglushavam pesenta na burite, kato zatvarqm prozoreca.
Istinski pozdrav! :) |
]
]
]
Re: Кадри...2
от kult (kult@abv.bg) на 08.05.2005 @ 16:06:10
(Профил | Изпрати бележка) | Имaй силa и нaдеждa. Ще дойде. И тогaвa нямa дa е сaмо сянкa излязлa от мрaкa зa дa вземе стрaхa ти. Тогaвa ще е плът и кръв и рaмо нa което дa поплaчеш, със сълзи нa рaдост. – товa в личен aспект
кaто текст – хaресa ми. Един кaдър, но достaтъчен! |
Re: Кадри...2
от abc (lini@mail.bg) на 08.05.2005 @ 16:18:06
(Профил | Изпрати бележка) | Rdavam se :) Kato toku-shto prohojdash tvorec imah nuja ot tvoeto mnenie. No naistina si ulovila i dvata aspekta - v tvorbite mi vinagi ima i kapka jivot; ne sa samo plod na bogato vyobrajenie, a realno presyzdavane na istinski moi useshtaniq, realni misli i chuvstva.
Blagodarq ti za podkrepata :)
Lini Malini |
]
Re: Кадри...2
от abc (lini@mail.bg) на 08.05.2005 @ 15:43:43
(Профил | Изпрати бележка) | | S teb govorim na edin ezik. Strahotno - znaesh li ot koga te chakam? |
]
]
Re: Кадри...2
от abc (lini@mail.bg) на 08.05.2005 @ 19:49:15
(Профил | Изпрати бележка) | Стискай палци! :) - трябва само да си припомня някоя и друга дума от общия ни език, защото ми се случва изключително рядко да срещна сходна с мен душа.
|
]
Re: Кадри...2
от ANG на 08.05.2005 @ 20:28:47
(Профил | Изпрати бележка) http://angelangelov.wordpress.com/ | целувки без език-джанъм, все едно...
(майтапче)
ако говорим за сходна философия - ето ти едно малко тестче:
http://www.hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=5440&mode=&order=0&thold=0
да видим как ще го коментираш |
]
]
Re: Кадри...2
от mojsei на 08.05.2005 @ 12:14:31
(Профил | Изпрати бележка) http://jivotyt.com/news.php | | Това е разказ, чийто магнетизъм е изтъкан от нишките на поезията, любовната лирика и еротиката - невероятен текст, в който авторът тъче пследователно и цялостно своята екзистенция... |
Re: Кадри...2
от abc (lini@mail.bg) на 08.05.2005 @ 12:30:30
(Профил | Изпрати бележка) | | Imah nujda ot tvoq komentar. Blagodarq :) |
] |  |
Начало
ХуЛитери
ХуЛитери:
Нов: 
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14143
Онлайн са:
Анонимни: 479
ХуЛитери: 3
Всичко: 482
Онлайн сега:
