автор: lale

Той няма име.
Като едва доловимото сиво
в перото на гълъб.
Ловува единствено
рано сутрин,
когато край пещерите от сол
се утаяват мъглите.
Там, из кухините,
търси яйцата й.

Тя е невидимото –
преброжда пустините
в сянката на развързан сокол
и гнезди в чужди полози.
Яйцата й, кухи отвътре,
шумят като раковини. Сякаш
от вътрешната страна на черупките
някой не спира да пише по тях
с нокът, напоен с вятър.

Те се сънуват един друг.
Още по тъмно той обхожда местата,
където тя ще снесе,
защото във всяко яйце
има грижливо изписана буква.
Нощ след нощ съчленява
непознатата писменост
и подрежда парче по парче стихове,
чиито смисъл разбира само насън.
А денем ги пее на децата си.

Няколко дни преди той да умре,
тя сънува най-красивите залези.
По ония места все още разказват
нейния последен сън:
дребна приведена фигура
или по-скоро сянка,
поела нататък.
Отвъд хоризонта.
И върволица следи, които напомнят
птичи стъпки по пясъка.