автор: meiia

Не обичам заключено.
Не обичам и щори.
Нямам си вярно куче,
ни петел на стобора.
Будя се зазорено
даже нощем по тъмно.
Утринното озарение
невинаги е по съмнало.
В лястовичи квартири
си отглеждам надежда.
Зиме често умирам,
но не е безнадеждно.
Всяка смърт е привидна.
Тя сама си го знае
и малко И е обидно
възкръсване да вещае.
В зимата да отгледа
пролет или спасение.
Слънце за слънчогледи.
Вярата от съмнението.
Все часовник ми носи,
животът ми определя
в къси малки откоси,
в делници и в неделя.
А пък аз И отвръщам
с усмивка небрежна.
Любовта си прегръщам
и просто съм нежна
нелогично и влюбено,
все без време и място.
И смъртта ми ме губи
от погледa.Като лястовица.