автор: libra

Чудеса не стават - мислеше си тя докато гледаше майките които се надяваха децата им да помръднат след масажите, физиотерапията, таблетките и въпреки мълчанието на лекарите, не се отказваха от тези деца.
Новородени до няколкогодишни с церебрална парализа, деца които частично щяха да могат да се движат някога или никога нямаше да могат до такива които можеха само да следят с очи, невинни детски души в неподвижни тела.Така или иначе и се налагаше един месец да остане в това отделение.
Сякаш изведнъж този октомврийски ден времето се смени и от топлата слънчева есен стана дъждовно и със студен вятър.
Тя раждаше.
Само ако можеше да знае, само ако подозираше как щеше да се обърне животът и в този ден...
Детето се роди с тежка акушерска пареза, а тя оживя.
Никой не пише такива разкази.Такива разкази или не се четат или се четат трудно или в най добрия случай оставят лош привкус гарниран с все пак успокоението, че не се е случило на нас.
Децата, тя помни имената им, след толкова години помни...помни майките, помни стаичката на последния етаж на болницата с четирите легла на два етажа и помни как нямаше място за всички и се налагаше да спят по две и как веднъж една от майките падна от втория етаж на леглото в съня си.Помни как заспиваше за пет минути на стол, родилка на десет дни, а и се струваше че е спала векове.Помни как имаше треска с 39 градуса, но се държеше и никой не разбра, организмът и се пребори, организмът или нещо друго в нея я държеше на крака докато се справи с треската и температурата.
Тя помни такива неща, които една майка никога не бива да вижда.
Беше толкова лъчезарна, беше млада, русокоса, усмихната и хората и се радваха. Като дете на слънцето беше.Мечтаеше си най обикновени банални неща за нещо като дом, деца и спокоен живот с човек до себе си на когото може да разчита.
През нощта децата плачеха неспирно и се налагаше да ги взима в ръце и полюшвайки ги да обикаля из стаята, кой знае защо наречена кабина.Пееше им тихичко измислени песнички.Тъкмо спираше едното и започваше другото, особено когато се стряскаха от някоя от мед.сестрите когато блъснеше вратите на отделението.Майките от тази стая си бяха направили нещо като дежурство за през нощта и се редуваха да се грижат за децата.Повечето, както и тя бяха кърмачки, така че се налагаше и да ходи да ги буди някъде след полунощ.
Чудеса не стават, лъчезарна моя..
- Бих дала и двете си ръце, за нейната една- говореше тя с надежда на възрастната жена при която я беше довела съдбата с отчаянието от безсилието на класическата медицина.Тази жена беше енерготерапевт около шейсет и няколко годишна пенсионирана лекарка, мъдра и сияйна жена, а пет минути разговор с нея се равняваха на година и когато случайно я откри, се хвана за надеждата за изцеление на детето като за някакво чудо.
- Не можеш- отговори и с тъга възрастната жена, всеки си има собствен път и си го извървява...но тя твоята дъщеря ще се справи, с твоята помощ.Ти имаш силата.
Това беше началото, предстоеше и пътят по който щеше да се среща със страданието във всичките му форми и щеше помага доколкото може, нелекия път на Скорпиона който и беше отреден, докато научи уроците си и получи просветлението.
Вън е слънчев ден, пролетен и красив.
- Не те чувствам като майка, усещам те като моя духовна сестра- каза порасналото дете на мрачната жена с къса черна коса, която рядко се усмихваше и я погледна топло.
И тогава тя се усмихна и някъде дълбоко в чертите и, усмивката и припламна с някогашната лъчезарност, колкото да и напомни че се е родила лъчезарна, после притихна.
Защото всичко си имаше цена на този свят.