автор: layla

Бавно мряха поетите
в ръцете им капещи гниeха
перата от кръв,
душите им мъртви в безвремие,
скитащи просяци
гладни за капка,
от свежата плът на истина,
с врязано късо въже,
във туптящото гърло,
безпътни се лутаха
с празни очи
и мряха поетите...

и виеха вълците,
жадни за кръв по следите им,
като псета бездомни
със гладни очи,
и следваха дрипите
от накъсани пориви,
и мряха поетите,
в слова неродени
изтръпваха пръстите сухи,
перата се чупеха,
а нямаше кой
да пророни сълзата си,
мряха поетите,
и нямаше въздух за тях…

и изтляха поетите,
в езиците огнени,
дръзки
на грозни лъжи,
се стопиха в безумие
грапави истини,
и в ужас без кръв
ги поеха в отвъдното
пепел в роса....

Не, кажи ми да спра,
да замлъкна,
в орисница черна превърнах се,
вървяща след тях
да събирам остатъци
жалки,
обгорели следи,
да нахраня душата си,
гладна съм,
ходя прокълната в дните
проядени,
ала ръцете ми още държат
и ще напиша по хладните камъни
имената им
с моята кръв…