Беше зимна сутрин, тъмна, мразовита и снежна.Антония отиваше на работа вървейки по обичайния си път.От години ходеше пеша навсякъде, тренирана беше, ранното ставане, душа, тичането с кучето и ходенето пеша бяха нейната съпротива срещу времето.Баща и беше диабетик така че тя трябваше да поддържа това тяло във форма доколкото бе във възможностите и да спре времето.
Улицата по която вървеше напоследък беше станала неузнаваема с новите си магазини с лъскави витрини в които почти никой не влизаше и изключение правеше само старата позната от детските и години хлебарница.Беше си останала такава каквато си беше неугледна, но истинска. Рано сутрин когато минаваше от там, през стъклата се виждаше фурната и когато я отваряха за да извадят хляб, пламъците и хлебарят, който беше облечен в бели дрехи покрит с брашно, бяха като нарисувани в истинска приказка.
Тази сутрин Антония вървеше заета с мислите си и не видя откъде се появи момичето, забързано, почти тичащо момиче.То почука на стъклото, като подскачаше навън и докато чакаше някой да я чуе, потропваше с крака от студа, а мъжът зает с хляба вътре се обърна изненадан и оставил работата си тръгна към вратата.Отвори я и застана на рамката с усмивка.Момичето извика-„Татко.." , хвърли се към него и го прегърна.
Стояха така, две фигури на фона на оставената отворена пламтяща фурна, набрашнения мъж прегърнат и прегърнал момичето, снежната виелица... и като бавен кадър от измислен филм, като нарисувана картина обич, тази сутрин се запечати в Антония която едва прекрачваше с мъка всяка крачка.
Подмина ги и тогава се забърза, без да се обръща вървеше по пустата улица и знаеше че те са там прегърнати, а снегът падаше върху сърцето и, и сякаш се гледаше някъде от страни, малка фигурка, преминаваща покрай това което и беше отнето, снежинките полепваха върху миглите и и се стичаха разтопени от топлината в очите, тези очи които не поглеждаше в огледалото.
Ако някога се сбъдне мечтата и, мислеше си тя, ако някога има свое място където да нарисува картините си, първата ще я нарече „Обич" и ще им я подари.
Няколко години след това старата хлебарница вече я нямаше, ремонтираха я и сложиха лъскави витрини и там пак продават хляб, но не е същия.
Защото никога нищо не е същото, защото времето отнема, дори и да се съпротивляваш срещу него и да поддържаш тялото си, един ден времето отнема това тяло от живота и нищо не може да го върне.
За толкова малко време сме на този свят...
Но ти не тъжи малка Антония, когато снегът спре да вали погледни към небето, там една звезда свети по ярко и ти се усмихва, някой ден и ти ще станеш звезда и тогава нищо няма да ви раздели, а до тогава, нарисувай картините си и ги подари.
Нарисувай ги със сърцето си.
Първата наречи с име Обич.