автор: anesteziq

Събужда се винаги към шест. Без будилник. Топло е. Тялото, завивките, разбуждащите се цветове на стаята. Когато си ляга се свива странично в ембрионална поза. Сутрин дясната длан е топната под възглавницата, лявата винкелно придържа подмишницата. Сякаш раменете му са корици на книга. Днес е разтворена на страница 117-а. Сто и седемнайстия ден от тази година.
Левият крак е свит, десният изпънат. Отваря очи, широко. После откопчава "страницата". Спокойно може да се изтегне по гръб. Изпружва крака, измъква ръце изпод завивките и сплита пръсти. Вдишва дълбоко през ноздрите, гръдният му кош изгрява, а ръцете му залязват под главата. И прочува. Чуруликат... Пролет е. Асансьорът глухо изръмжава, после стърже и преминава в цвилене и... хлоп. Пауза. Палката на диригента е застинала. Както и дъхът му. Сега! Контрабасът подема, виола, виолончело. Хлоп. Пада капакът на роял. Пръстите на пианиста стискат нотни листи. Издишва шумно през носа. После притихва, и блокът, вътреутробно. Под прозорците минава кола. Валяло е. Разбира по звукът, който е като да притиснеш рапан до ухото и бавно отдалечиш. Подава лявото си ходило навън и отгръща "страницата". Сяда, спуска си с люлеене краката, леко се повдига с опора на длани. Намества се удобно, без да докосва паркетът. И гледа стената насреща. Няколко минути. Стената е хоризонт. Леглото е малък остров. Наоколо вода. Много, тиха вода. После стъпва, опитва "водата" с ляв крак. Винаги първо стъпва на ляв. Ритуално. Хлад. Беше чел текст за енергиите. Не вярва в тези неща. Просто карта от пасианса. Такава, ръчно изрисувана и добавена към тестето, да замени изгубена. А може би скрита под одеялцето на кучето. Също пишеше как, ако стъпи с десен крак първо, отрицателните, лошите енергии превземат деня. А и как не трябва да се разтъркват, докосват очите с онези ръце, сънените. Заради сънят. Измиват се и тогава. Кучето чува размърдване и подземно-отвивно поздравява с - уУф. Морякът, или врабчето на перваза? То знае коя е следващата карта. На по- по- по-следващата ще хрупа препечена коричка. Той си облича светлосива тениска и се отправя към кухнята. Сипва два пръста вода в джезвето и включва котлонът. Взема скандинавската монета, спяща върху хладилника, превърта я четири пъти между пръстите, целува сгънатият си палец и я поставя на място. Следват 6-те минути в банята. Винаги се бръсне вечер. Сутрин мокри косата си. Приглажда щръкналият задалжителен пеленг на темето си. Онзи непослушен, все още тъмен кичур, за разлика от бакембардите. Тъмен похлупак на тъмните сънища, в тъмното. Какво ли е уловил? Каквото и да е, вече е на тъмно. При тъмната му половина. Онази със страховете. Това, че все още изпитва страх го радва. И е балансиран. Страхът е грижа, ценност. Осъзнатост за хората и нещата днес. Не утре. А стресът? Този мощен двигател. Дозиран и е жизнеутвърждаващ, съзидателен, провокира потенциал, мобилизира защитните сили, спасява и завърта колелото. Чукчето удря зъбчатката и мислите потичат към ръката. Ръката, която с премерени, въртеливи движения разхожда четката за зъби, поставя филийките в тостера, заглажда гъшия пастет, отчупва коричките, почесва кучето зад ушите, разбърква кафето и накланя на дясно почерка на кръстословицата, разтърква дълго последния фас в пепелника, изчетква маншета на черния дънков панталон, разкопчава горните две копчета на памучната риза с голяма яка, помахва на жената от павилиона за вестници на ъгъла и гали кората на липата. Неговото нежно цвете от другата страна на улицата. Четвъртото младо, липово дърво в началото на парка, с млечно зелената ефирна рокля, свежи и крехки листенца. Ръката му. Тази, която ще напише 118-та. Той е писател. Откровен лъжец. И го знае. Тъмната му страна се надлъгва с бялото на листа. Светлата, гали.