автор: Izabella

А вечерта бе приказно възможна.
докато се притискаше във пръстите ти - беше просто!
Но после някаква врата отвори
от думите ни многопластовите очертания.
И вместо да говорим като смъртни хора
нахлузихме си карнавални оправдания,
за псевдо атавистични истини.
Създадохме спектакъл на мълчанието.
На масата по подразбиране поканихме
режисираната драматичност,
от пресилено печалните ни разкаяния,
за страховете ни отдавна премълчавани,
за преиграваната откровеност пред познати-непознати...
Забравихме за тленността си.
Загърбихме реалността на чувството.
И строполясали се с грохот на земята,
пред себе си поискахме ли покаяние
за импозантните, представителни светове,
в които някак си натикахме
душата си...