Започвам твърде често отначало.
Когато гърбом бавно се обърна,
във счупеното криво огледало
на неуспехите лика си зървам.
Едни очи без цвят са ми останали,
усмивка с ъгълчета набраздени,
и влажни вадички, на пепел станали,
все още си личат по мене.
Прозират слабости нескривани,
от счупени безред парчета.
Оглеждам пориви почти застинали,
така и недочакали разцвета си.
Загризват ме въпроси и съмнения,
дали да продължа да се обръщам.
И ако някой подреди парчетата,
ще си остана ли все същата?!
Едва ли ще дочакам ред да сложа,
наясно съм че времето минава,
прибирам се във старата си кожа,
за да ме има утре отначало.