автор: sradev

вчера

Приятелска ръка, а не мога да я позная.

Ръката молеше помощ, а в същност даваше.

Ох, какви сме самостоятелни, какви сме горди! Не си признаваме, че това и онова не можем сами и се опитваме да се изтеглиме за косите. Срамуваме ли се да поискаме помощ? Къде е срамното? Срам, че не сме се родили 10-метрови? Срам, че нямаме 10 самовара у дома? Срам, че слънцето не изгрява по наша поръчка? Може би страх? Страх от отказ? Добре, няма да моля слънцето, че може да ми откаже. Ще изчакам момента. А за 10-метровите - нося си сгъваема стълба - за всеки случай, ако ми се прииска да се похваля, че съм 10-метров (е, такъв си бях по рождение - бих добавил скромно).

Не, и по този път изход няма. А и тежи ми багажа. Но за какво ми е - нали утре излизам. Я да го прегледам:
чорап, пакет цигари, перличка, риза, малко употребявана...
А, и плановете за бъдещето. Онези камъни от градината на бъдещето! Ето кое ме тегли надолу! И какво има в тях? Дипломи, хартийки:
първото свидетелство - спомням си само слънчевият двор на училището и приятеля-съсед.
основното училище - таралежчетата,
гимназията - приятелите за цял живот...

Наученото съм забравил. Оставям дипломите, плановете, събираните "точки". Внушителна купчина. Олеква ми багажа. Кое оставям за себе си - приятелите. И пътят е лек.

Приятелска ръка. Ръката молеше помощ, а в същност даваше.

210405
Сладар