автор: libra

„Никога не разговаряйте с непознати", тя започна запознанството ни с тези думи, като ми се усмихна мило и се представи, казвам се Антония, а вие имате много красив пръстен, напомня ми на едно мое бижу, пръстен с кристал който много обичах и с който се случи странна история.
Така или иначе се налагаше да се чака на тази опашка в онази болница където ме изпрати съдбата, затова бях благодарна на компанията на Антония и окуражавайки я да говори я запитах, какво се е случило пръстена.
О, странна история беше, каза Антония, един човек никак не го харесваше и кристалната решетка се разруши, потъмня и аз го прибрах в кутията където държа бижутата си, а странното в случая е, че вчера видях, че пръстена е бистър и е възвърнал светлината си, а кристалната решетка си е на мястото.Това всъщност е невъзможно от научна гледна точка.Значи вече е време да го разкажа.Тя звучеше налудничаво и говореше като че ли на себе си, но така или иначе аз нямах избор и я слушах.
„Никога не разговаряйте с непознати", казваше Булгаков в любимия и роман, който Антония знаеше наизуст и въпреки това, когато някой е разлял олиото, то случва се това което което трябва да се случи.
Вече я слушах внимателно.Антония ми разкаваше историята си, а аз се стараех да я запомня, защото нямаше как да я записвам пред нея.
Един горещ августовски следобед, тъй като тя нямаше никаква работа и докато чакаше края на работния си ден седеше и скучаейки се ровеше в някакъва документация.Тогава телефонът и сигнализира, че има поща.С досада Антония влезе за да прочете писмото.Някой, който беше чел нейни неща я молеше да се срещне с нея за да поговорят съвсем некомерсиално(това бяха точните думи) , някой искаше помощ и имаше нужда от съвет.
Нямаше нищо против да помогне на човека и склони да се види с него.
Според уговорката той дойде след два часа, почти неадекватен, разстроен и през цялото време докато седяха на една маса всеки с чаша кафе пред себе си и говори за жена си.Тя направи каквото можа за да го успокои, извини се че има и друг ангажимент и си тръгна почти тичайки, като си мислеше, че никога повече няма да види този човек.Беше ужасена, такава тъмнина имаше у него, потръпна когато си спомни и си каза, слава богу това беше просто една неприятна среща, която остава в миналото и която след десетина минути ще забравя.Когато се прибра в къщи, Антония дълго ми ръцете си, после лицето си и всяка открита част на тялото си, а после и това и се видя малко и обля цялото тяло с вода.Като че ли нещо беше полепнало у нея, нещо тъмно и лепкаво.
На другия ден почти не си спомняше срещата.
След един ден телефонът пак и сигнализира за поща и когато реши да провери видя второ писмо от същия човек със същата молба.Отказа любезно, все пак не искаше да обижда никой.
Тогава писмата заваляха едно след друго, отчаяни, молещи, той беше на ръба на катастрофата умоляваше неистово и тя се смили въпреки нежеланието си на втора среща да поговорят за да спаси човешки живот...
На третата среща беше още по трудно, цялото и същество се противеше, чак и се гадеше, но стана и отиде.
Следващите пъти, нещо механично я водеше и когато дойдеше времето точно тогава тя сядаше пред компютъра, влизаше в пощата си, точно тогава той беше там и я викаше и Антония ставаше механично и отиваше, в известен смисъл това не беше точно тя, това беше нейното тяло, а нея като че ли я нямаше.
Постепенно заряза приятелите си, къщата си, прибираше се колкото да преспи грохнала от умора и без грам енергия, беше мъчително и изморително, силите и намаляваха, а времето и не стигаше.
Антония никога не забрави този ден, седяха на една пейка и говореха когато някакво куче дотича до тях и застана до него.Той погали кучето докато разтревожената му стопанка тичайки не дойде с извинението, че това куче никога не било правило така да ходи при непознати хора и изобщо това куче никога никъде не ходи, а той каза и тя никога не забрави това което той каза..."не се безпокойте, аз си го пожелах..." .
Той си пожелаваше нещата.
Три пъти се опита да се махне, като правеше всичко което е по силите и, но нещо неудържимо я караше точно в определено време да зарязва всичко и да отива да си прочете нареждането къде ще трябва да е новата среща.Нарежданията идваха по пощата и не защото нямаше друг начин за комуникация, естествено имаше и телефони, но телефоните струваха пари, а той беше пестелив.
На пръв поглед изглеждаше като клошар, за него къпането означаваше че имаш нечиста душа и това е начин да я пречистиш, поради което той не се къпеше.Гладуваше и пиеше много кафе за да подържа съзнанието си в една налудничава готовност да вижда други светове и сигурно ги виждаше,носеше дрехи най малко три номера по големи и изглеждаше като една гротескна фигура.Той беше страшен в лудостта си и в малкото време когато беше на себе си снизходително мил.
Беше жесток и безмилостен и понякога не го осъзнаваше, а когато го осъзнаваше, се олицетворяваше с висши сили и това му харесваше до толкова, че беше убеден в това да има правото да раздава правосъдие.
Той беше умен, анализираше всичко и го изчисляваше до детайли.
Той си играеше с човешките души.
Той я убиваше.
Бавно изсмукваше енергията и а един ден поиска живота и.
Тя нямаше да издържи още много време и си го знаеше, но вече нямаше сили да се съпротивлява.
Тогава се случи нещо неочаквано, той се смили над нея и я пусна да си иде, остави я най неочаквано, приумица или просто егоистична подбуда наричана порив на божествения му промисъл, но най вероятното беше, че такава бездиханна тя не му е нужна повече.
С много усилия, Антония някак си оживя.
Приятелите и мълчаливо я прегърнаха когато се върна и погалиха косите и докато се тресеше в панически ужас от преживяното.
Къщата и мълчаливо я прие и и се усмихна.
Антония гледаше света като малко дете и не вярваше че го има, добрият познатия стар свят си е бил там на мястото си и тя го откриваше отново.
Тя откриваше колко е хубаво да си си ти и да си жив и господи, всичко е било един лош сън продължил година и половина време, но сега се е събудила и е жива и това не се е случвало с нея и всичко хубаво предстои да се случи и колко хубаво когато някой те обича и не ти го казва, а ти го показва, приятелите, приятелите я чакаха и това беше важното, а това което тя разказа, а аз го написах е било само един лош кошмар, един сън сънуван по новолуние и никога не се е случвало и повече никога няма да се случи, но за всеки случай, тя никога вече не разговаря с непознати.
Аз бях едно изключение, всъщност мен ме нямаше, Антония не ме виждаше, тя говореше равномерно и лицето и не изразяваше нищо, а очите и бяха втренчени в пръстена ми.
„Никога не разговаряйте с непознати" каза Антония, разтърси косата си дълга и черна и се върна, после мило се усмихна и се извини за това че ми е загубила времето, погледна разсеяно някъде настрани и каза, аз май ще тръгвам, като че ли няма смисъл да чакам повече.
Гледах след нея докато си отиваше, а тя вървеше плавно като че ли се разтваряше във въздуха и избледняваше постепенно, малка фигурка на жена с дълги коси.
След няколко секунди я нямаше, като че ли никога не я е имало.
Остана историята, която написах и която ме кара да потръпвам.
От тогава не разговарям с непознати.
Никога.