Отивам в тъмното
да слушам
на времето прошепнатия стон.
И в тихото да се прегръщам
със стрехите
на разлистен дъжд.
Кове опитомената ми
злоба
галерии от сивота,
а в центъра невидима
тъга дълбае
някакъв въпрос…
Дочувам отдалече
и лай, и вой и глъч
а сушата на хоризонта
е сълза
в окото на матрос.