автор: 6arka

Отварям прозореца. Пети етаж. Днес няма да се самоубивам, пуша една цигара и сядам да ти пиша писмо, все пак казаха, че било пролет.
Всичко живо е настръхнало- цъфти и кучето и джанката.
Време е за обяд, но крада от времето си, за да ти драсна два- три реда.
Циганинът пред блока ме разсмива, седи в изтърбушен до кофите фотьойл с бира в ръка, сякаш улицата е негова. Физически работи повече от мен. За тази бутилка е извършал сумати кофи за метал, хартия, бутилки и относително ценни непотреби.
Когато минавам е любезен, поздравява ме, иска същото и от мен. Сега пак размахва ръка с шишето.
След всичко това, как да не му подаря боклуците в офиса, на седмица произвеждаме близо 30 килограма отпадъчна хартия, чернови на документи, скици, чертежи.
Дори и прозаичният пейзаж навън ме разведрява. Сякаш ме е налегнала пролетната апатия, обратното на еуфорията. А в душата ми е тясно и дрехите ми стягат. Опитвам се да не те натоварвам, затова ти пиша тактично, сдържано и кратко, пестя и твоето време. Не зная дали очакваш писмата ми, а ако не ги очакваш ми спестяваш една илюзия в повече.
Тук намерих един сайт, прашам ти ги и ми е страшно гот, че няма да ги прочетеш, защото това не бих ти го споделил.
До скоро.