автор: nadya

След сънената тишина
в прозорците
отблясък на вълна
полепнала по
нежно-бели звуци.

Разстворена
във арфа на нощта,
не в мрак,
а в тихо шепнещи,
галещи
за миг изтръпнали
от самота зеници.

В неравноделен такт
потрепва утрото.
Докоснала косите
заплитам
в паяжина времето...

В песен люлчина
приспивам късчета
от светлина
проскърцващи под
босите ми стъпки.

Защо начало
когато в края
има още истини?