автор: 6arka

Бях се поболял.
Всеки път когато се премествам от едно местоживеене на друго събирам книгите си в кашони в мазето, докато ги транспортирам до новото си обиталище.
Баща ми от своя страна, който с годините се превръщаше успешно във вехтошар през дните на моето отсъствие затрупваше прилежно с освободените мебели- дивани, легла и бюра кашоните и объркването стана тотално.
Така те, моите едиствени приятели ставаха заложници на моята глупост.
Днес за пръв път усетих, че моят дух е там, където са моите книги. Сякаш се бях затрупал в мазето и събирах прах.
Тия дни подобно на теб и аз, къде спонтанно, къде не отидох на гости при родителите си. Официалната част на обяда премина бързо, разходих се за кратко из своите владения и забелязах, че вече нищо не ме задържа в предишната ми стая и място, макар да бях преживял там доста мигове на радост и тъга. Сега усещането на пустота ме избиваше на меланхолия, но за разлика от преди това чувство бе осъзнато. Липсваха ми приятелите.
Измина вече повече от година от как се преместих на новото място и макар да бях взел със себе си най-важната част от своите книги, мисълта ми, вниманието ми се връщаше отново и отново в мазето.
Няма да ти описвам какво удоволствие почувствах след като отхвърлих всички предмети и отново взех в ръцете си "Лудата любов" на Андре Бретон, "Изповедите" на Свети Аврелий Августин и вълшебната "Панчатантра". Книги, които съм искал да разгръщам, мисли които да провокирам или оборвам, но да чувствам до себе си.
Това са моите смирени приятели, нужно е само да ги взема в ръце си и разговорът потръгва. Всичко друго е болка и мълчание.
Сълзите, стенанието на книгите ми, завръщането ми към тях, това е моята вчерашна радост и за миг усетих, че разговорите ми с тях и мълчанията ни събираха моите разпилени части и ме преврънаха в цялостен.