автор: alisa

Седиш
и слушаш как дъждът разказва
във тъмното полекичка живота ти.
Не пожелавай повече потоп.
(Спасителите първи се удавиха.)

Търкалят се като небесен плач
дъждовни капки.
И имаш чувството, че спасяваш.
Плуваш в себе си.
Събираш ближните, които са далече.
Ще стигнат ли за корабни платна
раздадените ризи?
Близък си си.
За първи път си близък и на себе си.
Къде си се пилял
и цяла вечност
си пил илюзии със евтини приятели?
Разказва те дъждът.
И пак не си разказан.
Почти се отвращаваш от поанти.
Поантите те правят все по-сам.
(Със възрастта това е разбираемо).
Прощаваш си пропуснатите влакове,
билетите за театър, листопада,
смеха от страх, страха от свободата,
цигарата на гроба на баща ти…
Разказва те дъждът,
а в най-безпътното му -
си тръгнал да се учиш на очакване.