автор: sradev

вчера

Ето я - разнежена полива цветята си на балкона. Радва им се, че растат, напъпили са, вижда как ще цъфнат, разговаря вече с тях, те си пеят своята песничка.

Но в цветята съм аз! Постепенно формите им преминават в моите очертания. И духът ми навлиза в тях. Както не съм къпан от 35 дена. Тя чувства как съм се набумкал с боб и зеле. Отчаяна избягва от балкона и се заключва в стаята си.

- Хе, хе, хе... - изсмивам се с пълен глас, Къде бягаш, малката?
Малка е, става по-мъничка. На мен ми трябва по-голяма. Хващам я за ушите, настъпвам по мазола и тегля нагоре. Старата изпитана рецепта на Филип. Нервите й се изпъват до скъсване. Опитвам ги с нокти - оставил съм ги по-дълги, особено на палеца. Вземам и четката с конски косми. Започвам да стържа по тях. Стържа и си пея "Тръгнал кос", пея и декламирам 1152 стихчета за любовта. Тя пищи, аз се кикотя.

Задирям я, значи. Правя се на детенце, връзвам си две панделки на брадата - жълто-кафява и розово-перлова на зелени точки. Ухилвам се с усмивка 47 зъба, но от тях повечето са в пепелника. Стърчат там забучени, а между двата най-дълги и най-жълти дими пура. Лицето й се изкривява и бързам да й помогна - едното око пъхвам в ухото, другото залепвам за езика. Та да го държи изплезен.

С последни усилия тя се опитва да избяга. Но вече съм я обградил отвсякъде и започвам да я обвивам по стара вуду рецепта с един сериал "Госпожица Безаура". Опитва се да изпадне в безсъзнание.

Тогава изваждам въпросника по математика и я заливам с въпроси.

Тя се буди цялата в студена пот. Аз избледнявам, но моят кикот още звъни в ушите й.

Да, знаех си, че съм един от кошмарите на Музата. Като се събуди посред нощ тя често бяга при алкохолоците - да се напие, да забрави, да изплаче мъката си. Но нищо не казва, седи тъжна и бледа, замислена и отпаднала. Все е недоспала - много са ми роднините дето ги сънува.

150405
Сладар