автор: AIS

Не бих написала нищо за Него.
Но това е
един доста самотен
стих,
карминен от
многото ми желания,
подвластен на лъжите на
гладното Его.
Опит да кажа, че наистина
бих
Го убила, спора по спора,
в мене загнезден
като в листата на сластноголия
лавър,
с капки смисъл отгоре
върху страстта ми
към
дързостта на
този душевен Мавър.
Ако не бе
яростта на празната ми утроба
за неслучени
чудеса
(а чудесата разбирам земно),
не бих писала за Него
и за неродените Му от мене
деца.
И за всичките Му стряскащи демони.
Но аз пиша и Го създавам
задъхано, необладано,
самотно.
Имам нужда да Му се отдавам
като на животно
и на изкусен до себеотричане
любовник.
Знам, че ме лъже. И аз ще Го лъжа,
че ми е безразличен.
Но за написаното,зная, Той е
Виновникът.
И погледът Му до бездънност
циничен.
И в този стих, самотен до бяло,
любовта ми е сляпа, а страстта ми е
гладна.
Някой на някого
е пак невидимо огледало.
А огледалата, всъщност, са
хладни.
Но пиша, възсъздавам Мръсника,
сякаш сокове пия от Него.
Мислите ми, подир два-три плесника
от сън,
упоени Го следват.
По следите на гладното Его.