Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: DarkLady
Днес: 1
Вчера: 0
Общо: 14041

Онлайн са:
Анонимни: 454
ХуЛитери: 11
Всичко: 465

Онлайн сега:
:: mig
:: Patrizzia
:: pinkmousy
:: mariq-desislava
:: esteban
:: abonat
:: Albatros
:: ZAGORA
:: vesan
:: LATINKA-ZLATNA
:: Georgina

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Февруари 2023 »»

П В С Ч П С Н
    12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728         

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаЕписто 22 - Ден на утробата
раздел: Други ...
автор: Eshach

Т.,

Днес пак нямам писмо от теб, което е обяснимо от гледна точка на това, че ти едва ли подозираш за лавината от думи, с която те засипвам напоследък, но ти не се безпокой, все ще дойде ден, в който, ако искаш, можеш да прочетеш това, което ти пиша, но и да не го прочетеш, не е беда, защото, както са казвали древните, казаното отлита, написаното остава, макар и самотно да се скита --преди из Кумранските пустини, днес - из необятната Мрежа.
Пешо Питуса никога не е чувал нищо за един човек, за който и аз самият нищо не съм му казвал и не знам дали да му кажа. Казваше се Иван. Нямаше други имена, защото беше против имената. Казвал ми е - нали те има - защо ти е тогава име? Защото ме има - спорех аз. Ако ме нямаше, за какво щеше да ми е някакво име? Там е нещастието - обясняваше той. Трябва да сме едни и същи, без значение дали ни има, или ни няма. Гледай мене - няма ме никакъв, и току ми викат Иван. Бе какъв Иван, бе, хора, аз ме няма! Може ли нещо, дето го няма, да се казва Иван? Или Александър Македонски? Или Иван Александров Македонски?

Добре де, казвам му. Как те няма, като те има? Довечера като ме питат - абе ти приказва ли с някого по Балкана като ходиш цял ден, аз какво ще им кажа? Ми да, ще им кажа, с Иван приказвах, дето го няма. Ще се гътнат от смях. Как да го няма, като на опашката на фурната е пръв всеки понеделник?

Не е то така - казва ми Иван. Дай да се разбереме. Когато аз бях Иван Иванов Василев от село Ъглен, Ловешко, мен си ме имаше. Така мислех аз, и цялото село даже. И в Ловеч като идех - и там се намираше някой да ми каже - брей, Иване, ти жив ли си бе? Жив съм, отговарям аз, и даже ми е драго, че ме има. Е го - паспорт, трудова книжка, профсъюзна, ведомост за заплата, заповед за назначение, адресна регистрация, ловен билет - откъдето и да ме подпреш - няма празно, има Иван. И аз, глупака, се радвам, големея се даже - виж ме кой съм! Докато не ми рече началството един ден - бе ти кой си бе? Ти ли се намери да водиш сметка коя фреза колко престоява и на кого какво плащам? Ама аз... - викам. Нема аз - вика, тука си никой, подавай си молбата да не те одрусам дисциплинарно. Друг случай - излезли сме по Альовото, Вътко гръмна, аз му викам - нали сме за зайци бе, Вътко, що гръмна сръндачето? Бе ти кой си бе, да не си ми купувал ти джепането, що си не налегаш парцалите, нали си никой бе, какво ми се зорепиш? Какво да му кажа? Той на власт, фуражката, униформата, пищова - нема празно. А пък аз кой съм? В къщи - Цана. Нищо беше и нищо си остана бе, Иване, хората пари направиха, ти само баталисваш...

И така тръгна. Нема работа. Моята вика - бе какъв човек си ти бе, Иване, как ти сърце дава да седиш на дръвника да си делкаш клечици, като немаме пари за хляб? Какъв хляб ма - мисля си аз. Мене ме няма - за какво ми е хляб? Ама тя не кандисва, купува, ако нема на фурната - меси, готви, шета. В началото и уйдисвах, че ме хващаше съклет, като гълчи. Берях домати, варях компоти, ама един ден ми писна. И хванах Балкана. Три месеца не и дадох хабер, докато сама не се научи от балканджии, че съм се заселил в Песата дупка. Дойде. Бе Иване, бе как можа, бе ти сърце немаш ли, ми как така, ми кой те гледа, кой те пере и кой ти готви, ми то по-добре да бех те заровила и оплакала, дето толкова срам сега - при жив мъж вдовица да ходя...

- То е до името - обяснявам и аз. - Ето сега вземи това чердже, увий в него ония, гумените цървули, дето ги държах да ходя по двора, наречи ги "Иван" и ги погреби. Ако ти е кеф - и поп викай, да опее Иван, да хване декиш, че го нема. Че то наистина го нема.

Тя се забакна да ме кълне, приказва, сайче порой влачи мъртви котета. А аз се изправих на скалата и и викам:

- Жено неразумна, дири мъжа си на друго място, не е тука той. Аз не съм той и той не е аз, защото аз съм си аз от памтивека, а пък той е бил и го нема вече, разбра ли?

Грънци разбра. Драпа по камъка да стигне до мен, ама скалата гладка, къде ти. И маже по бузите си сълзи и клетви. А аз, нали не бързам наникъде, и обяснявам:

- Никой не е, когато не може да бъде никой, а може да бъде само когато е! Само този, който е винаги, е навсякъде, а който е само тук, той е никъде и никога! Разбра ли, жено глупава?

- Е, добре, разбра ли - питам го и аз, защото той млъква решително и започва да рови с бос крак жълтата пръст на пещерата. Задълбочен такъв, отнесен - гледа и не вижда, слуша и не чува, говори като на върбалака и шава с ръце и крака из жълтата си роба като новородено преди последния си напън. Но не му се ще да се ражда, добре си му е така - на тъмно и на топло, защо му е онзи свят, в който се влиза с рев и се излиза с ридание... Върнал се е Иван в пещерата като в утроба, свил се е в нея, нито име има, нито дрехи, само тоя чувал, в който е пробил три дупки за главата и за ръцете си и го облича така, че черният надпис "Почта Союза Советских Социалистических республик" да е на гърба му. Рошав, брадясал, попосивял вече, ама повече жълт от жълтата пръст на пещерата ли, или може би от жълтите мамули, струпани до ложето му от степано сено в скалната ниша по-навътре.


Сепва се Иван, поглежда ме и се засмива:

- Разбра ли... Че как ще разбере бе, аркадаш, без бой, без глад, без смърт човек разбира ли нещо? Барем ти ме питай за нещо умно, ако можеш и ако ти стиска.

Горкият Иван, току-виж с някоя такава приказка вземе, та влезе в историята - в крайна сметка в нея е пълно с разни хора, които са казвали разни неща. Не знам дали забелязваш очевидната прилика в битието на Оан и Иван, но ако си мислиш, че е случайна, ще бъде погрешно, защото първо нищо не е случайно на този свят, пък и на който и да било свят, и второ - не може един човек, който се смалява вече хиляди години да не се върне там, откъдето е почнал да се смалява, воден от великата илюзия, че като пропада трябва да стигне дъното, за да се отблъсне с крака от него, да се пребори с въртопа, който го е забил долу, и да покаже глава и да поеме въздух точно там, където е далдисал в незапомнени времена. Когато беше Конфуций Оан каза, че никога не можеш да влезеш в една и съща река, но не помни диването мъдростите, които съобщи тогава на целокупното човечество, точно както и човечеството не ги помни, защото то си има за вършене далеч по-важни неща - например да си купи домати за салата или прах за пране, или тоалетна хартия, или списание с простотии - все от този десен, разни неща за всякакви хора, които въпреки очевидностите продължават да мислят, че нещата са такива, каквито пише по вестниците. Всъщност истинските неща ги пише само в сърцата им, но те упорито отказват да ги прочетат, което всъщност ги прави щастливи, дай Боже вовеки, или поне до Второто пришествие, чието разписание вече може да се прочете на една гара, която има да среща от две хиляди години насам само един влак, и той вече свири в далечината.

Не чакай дъното и влизай в която си искаш река, нищо, че можеш да намериш в нея кошница от папур с тъмнокожо сукалче в нея или зелена бутилка с пиратско писмо, пропътувала между много залези и изгреви от някого си до теб, както подозирам, че ще стане в много скоро време, и тогава моите писма ще си пътуват нанякъде непрочетени и непотърсени, а аз ще си ги пиша, защото онова перо падна в ръката ми и не мога да го спра вече, дошло е времето, вятърът утихна, облаците пладнуват, чучулигите кацат по рамената ми, прилепи се заплитат в брадата ми, сбъркали думите ми с водни кончета, ама кой ли не греши…
Не и аз.


Публикувано от railleuse на 14.04.2005 @ 17:36:41 



Сродни връзки

» Повече за
   Други ...

» Материали от
   Eshach

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 2


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

07.02.2023 год. / 16:06:24 часа

добави твой текст
"Еписто 22 - Ден на утробата" | Вход | 2 коментара (3 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Еписто 22 - Ден на утробата
от Merian на 14.04.2005 @ 17:52:27
(Профил | Изпрати бележка) http://lightfull.hit.bg
е, нямам думи....
!!!


Re: Еписто 22 - Ден на утробата
от Eshach (eshach@abv.bg) на 15.04.2005 @ 14:41:20
(Профил | Изпрати бележка) http://www.yotto.hit.bg/
Възмутена или възхитена?

]


Re: Еписто 22 - Ден на утробата
от copie на 20.10.2005 @ 02:12:25
(Профил | Изпрати бележка)
без бой, без глад, без смърт човек разбира ли нещо

ама кой ли не греши

не и ти