Сънувах сън.
Случаен сън.
Невидима летях навън -
по-лека от перце, от сянка.
Така достигнах пълната Луна
и кривнах в тъмната страна,
че любопитство ме заяде.
Е, в моя сън
аз бях си стопроцентова жена!
Но скучна бе отзад
таз възхвалявана Луна.
А после, след минута само
достигнах Слънцето голямо.
Почти погалих го, макар да си призная -
то никак не приличаше на рая.
И все пак аз летях дотам насън
с усмихнати очи
и чувах приказния звън
на огнени лъчи...
Щастлива бях и светла бях,
когато се понесох сред звездите
с разпусната коса
и рокля до петите,
нагазила из бялата трева.
В главата си изобщо нямах мисли,
бях толкова възторжена и жива,
кралица бях и звездна самодива,
свързана с една тъй тънка нишка,
Бях кучето, свободно от синджира...
А после се завърнах на Земята
и също като някое хлапе
към град огромен се понесох
в нощното небе.
Не знам дали пристигнах,
по-важно беше друго -
не бях единствената полетяла
онази нощ
в ефирното си тяло.
Аз срещах хора и говорих с тях,
докосвах ги и пак летях.
Накрая се завърнах в моя дом,
спомних си коя съм аз
и в миг разбрах, че тъна в мрак.
Разбрах внезапно как
всички мои страхове
и болки, и съмнения
са някъде извън душата,
участници в жесток театър.
Туй, което може да лети
е само светло и красиво
и докато в полет нощен се върти,
останалото просто спи.
Разбрах, че лошите неща
не стигат до душата,
ала са силни и
властта е тяхна на Земята.
Щом върнах се, отново бях жена,
но без крилата, без крилата!
Почувствах се тъй глупава и жалка,
ужасно малка.
Да, спомних си аз свойте страхове
изглеждаха изкуствено нелепи.
Това прозрение бе страшно тъжно -
ний цял живот сме слепи!
Но най-ужасна мисъл бе,
че и да прогледнем,
далеч остава чистото небе.
...Понякога се връщам в моя сън
и пак летя навън.
Когато видите звезда да пада,
не я поглеждайте със радост.
Това е просто някой като мен -
за малко полетял и после
душата му се връща на Земята
по сребърната тънка лента,
да поживее още в плен
на жалкия театър.
Тогава, питам се - кое е сън -
когато тук съм или летя навън?