С деликатността
на изгубен в лес слепец
разчитам притчи, с борово-иглист браил
всечени
по кората на спящите ти мисли.
Назъбено ехо
на върхар-единак
сплита брънки от среднощни повеи
на изкорубен от прибоя бриз,
за да те прикове към жертвения стълб
на хищното ти вълчестрастие.
Ще гориш!
В обятията на бодливи съчки
от див малинак, съсухрен в безкопнежност ...
Ще пламтиш!
В дъха на всеки дракон,
накладен от лумнало фейско въображение ...
Ще стенеш!
В погледа на вълчици
с простреляни рожби-близнаци ...
Ще се просълзиш ли
в лястовичия скут на жената,
загнездила се в теб по рождение ...
Поплачи,
влей горестта, греха и
опожарените чернилки в езерото
на безмислието.
А когато се събудиш,
с деликатни длани ( в съкровени детайли )
ще ти разкажа
цялата
притча за сляпата мома
пречистила те ...
с обичта си.