Посвещението е анонимно...
Сърцевината в мен разкъса
И врящо олио пропи в душата ми докрай.
Почти успя да умориш светулката в сърцето,
Жадна, горда, подла, плаха твар-жена.
Постъпката ти бе отлъчена планета,
Приседнал в гърлото ми нестихващ океан.
Предателството ти бе паднал лист от стара книга.
Защо уби ме? Как можа?
Персоната ми скромна оплождаше се с твоята
И раждаше частица слънчев йон.
Доверие по-силно от простора аз гласях ти,
И него стъпка,а прошка искаш ти сега?!
Помисли ме за малък кактус,
Отритна думите ми със златен тон,
Отново сбърка-подцени ме
И присъдата си плащаш ти сега!
Прободе рая помежду ни,
Разкъса девствената ми душа,
В черно було моето сърце заключи,
Кажи какво ще стане-ума ми плаче в слепота?
Мълчи в безтегловност пъстрият ти глас,
Сърцето ти-в пот обляно,
Разума ти-плачещ,пристъпва в самота,
А тялото ти-прашно,вехне мокро в калта.
Спри!Недей да галиш цъфнали цветя!
Аз вдишвам отговора през плътта.
Прекрасно знаем двете с тебе-
Белега от всяко дело светъл ще е до смъртта!