автор: glishev

Уф, стига вече.
Нима ще бъде толкоз лошо,
ако си позволя и мъничко умора?
Не мога ли и аз
да спра за малко да подскачам,
да се премятам, да подмятам
лъжи и истини,
и вяра, и шеги?
Е, явно - не.
Ще трябва пак да вдигна
кофата си с въглища
(така е, всеки си я носи),
да си намигам сам
и да се увещавам:
"Но хайде, моето момче,
една лъжичка още само,
усмивка и помахване с ръка,
така, по-бодро,
мисли за Стефан Караджа!"
А искам да те слушам как говориш,
да гълтам черни аспирини
(очите ти, детенце, а не въглен),
да срежа кабела на телефона,
бушоните да смъкна от таблото,
за да те слушам само,
докато се караш на пулса ми -
че вдигал много шум.

Но знам си, знам.
Ще трябва още малко да почакам,
да разтъкавам нощем своите килими.
А след това едва
(доказал любовта си)
ще следвам пак пътеката на пръстите
по хребета така познат -
контура на лицето ти.
***