Пак се появи един час непланирано време. Не е много, че да се шляя по града. А много обичам да се шляя, ама малко ми е времето. Не е малко, че да се пъхна в книжарница да попрелистя книжцици, или да зяпам по минаващите из гарата.
Отново отивам в кафенето на подареният час. И навик (понеже е за втори път последните 2 години) вече съм си утъпкал: чайниче с червен чай, 3 цигари, молив и хартия. В непланираният час все нещо извира отвътре. Онова, което е било затрупано от "тук-сегашните" задължения. Разбира се, то веднага се излива на хартията. Заедно с първата цигара.
Появяват се една двойка приятели на собственика. Излизат, но се спират пред пианото, той сяда и изпява една песничка за нея. Току да затвори капака, но собственика им носи две чаши "Порто". "Черпя ви, имате празник - останете още малко тук."
Знаете го този образ добре - той свири и пее само за нея, тя стиска чашата с червено вино и го гледа замислено. И макар, че песните се сменят, езиците се сменят, мелодиите се сменят, песента в същност е една, времето е спряло и само глътките вино го броят.
Не, не е грях да ги наблюдаваш и слушаш. В този момент те са целият свят. А когато светът е цял - времето не тече. Светът ги повтаря милиарди пъти и си ги има навсякъде под ръка. Времето брои само бягането, докато търсиш. Намериш ли го - няма какво да брои.
Изпили са виното, затварят пианото. Собственика тича да ги разцелува "по италиански" за изпроводяк. Вземат си цветето и излизат. Излизам и аз - време ми е. Без малко да изпусна влака! Бързам, изпреварвам ги. Влака хванах, но дали съм ги изпреварил?
050405
Сладар