автор: Alexey

Пролог:

"Животът е стар грамофон с механика задвижвана от
дъждовни молекули
От седем плочи, всяка съдържа алегория
Накрая се оказват еднакви
Докато философията укротяваше човека

Единственото забавление за теб тук е
да полудееш по танцуващата котка."

Той, ??.??.????г.


Сцена 1.

Фонът е разпределен поравно между тъмните и светли тонове. Сенките падат под различни ъгли, начупвайки пространството по невъзможен начин. Казвам му, че тази картина е нищо повече от налудните му съновидения; тоест, експлоатира подсъзнанието си крайно нечестно, парадирайки при това с висок художествен смисъл.

Той се смее. В дъното на залата седят скупчени мъже и жени, шептят напрегнато, приведени над нещо. Главите им се навеждат все повече, гърбовете им се изпъват като дъги, а острите пети на черните обувки потропват нетърпеливо. Изведнъж измежду събраните чела изскача черна, проскубана котка и с диво мяукане прекосява помещението, разхвърля косматото си електричество и събаря няколко безформени статуетки.
Начупен на белия под, черният мрамор изглежда красиво.

Бурни ръкопляскания.


Сцена 2.

Една от жените, изсъхнала черна гарга, разгъва дългото си, ръбесто тяло на един стол в центъра на залата и отмята глава. Ако остане неподвижна за повече от минута, кръгът около нея ще се стесни. Като примка около шедьовър, който не бива да бъде изпуснат. Тогава той ще пристъпи към нея, ще улови сухия и врат с лявата си ръка, а с дясната ще прокара бръснача от едното ухо до другото.

Дотогава червеният цвят на кръвта е само хипотеза.


Сцена 3.

В живота си геният има само една муза. Никога повече, защото това би значело, че Бог може да бъде възпроизвеждан; да се размножава като ракова клетка, да увисва на туморни гроздове в органите, докато задуши и последните пулсации живот.

Сега знам, че той никога не е желал нищо по-силно от това. Дори когато го намирах в ъглите на галерията, притискайки истерично поредното женско тяло; или свит като ембрион между мъртвите си деца, той оставаше невинен.

Съзнателното унищожаване на съвършеното е нищо повече от настъпваща зрялост.


Сцена 4.

На излизане черната му шапка политна и преряза гърлото на някакъв старец. Аз плюех слънчогледови семки и умозрително се размножавах, за да наподобя публика. От двете ни страни сенките сплетоха триумфална арка и ние преминахме като младоженци; обърнех ли се, щях да видя две сенки, кръстосани невъзможно.


Епилог:

Всяка история може да бъде разказана по хиляди начини. В това се състои вечната и младост.

Нека очакванията останат излъгани. :)))