автор: mabinogion

Наскоро се препирах с любовта си.

- Не може да съм толкоз влюбен - казах -
та я вземи и виж: каква е дребничка,
с очи, все скрити под бретона,
шарещи наоколо...
Така е - каза любовта ми -
защото тя е пияна вишна,
облечена във сладост, но тръпчива
и с капка огън във сърцето.
С очи - към бездната прозорци
на Външната пустиня. Тъмни, облачни,
побрали цялата Вселена със звездите й
и всичкото пространство на Евклид
с безкрая на немилостиви прави,
пронизали на Господа гърдите.
- А не е ли ужасно опака,
всезнайка, нагла, змийски зъб?
-Така е- каза любовта ми-
защото е искрицата във погледа
на котка, съскаща
между чедата си и хитър пес,
що само гледа мръвка да докопа.
-А пък изобщо, дали й пука мъничко за мен?
-Не зная- каза любовта ми-
но мисля, че не се интересуваш,
защото съм те виждала да гледаш
гърба й:
когато е заета, събличаш я с поглед -
дрехите, кожата, костите,
развързваш сластно нервите
-бельото еротично на душата-
и, сграбчил туй, което е отвътре,
потапяш се.
Разтваряш се.
Изчезваш.
Перверзно се оглеждаш през очите й,
с ръцете й си позволяваш да се галиш,
дори и без за миг да се замислиш
(лицемернико!),
че е заета с книги, с готвене, с бижута,
със нещо друго;
че даже не помисля тя за тебе
(сладострастнико!),
ти пак си позволяваш туй нахалство.
Та, не на мене тия -
каза любовта ми.