автор: kokokamila

На жена ми

Странна къща (дума да няма), ако някой живееше в нея, но понеже беше безлюдна, хората минаваха без да й обръщат внимание.
Никой не би могъл да предположи, че е възможен толкова съществен от архитектурна гледна точка пропуск, а и никой е би сторил най-простото - да я обиколи и да се увери сам с очите си, че врата наистина липсва. Прозорците имаха стъкла, но те никога не светеха нощем, нито силните ветрове успяваха да ги строшат. А и децата не хвърляха по тях камъни, понеже няма нищо интересно в това да хвърляш камъни по трупа на една безлюдна къща. Денем къщата бе неизбежна част от града, а нощем - незабележима част от мрака. Съществуваше дотолкова, доколкото разделяше два съседни двора. Отдавна никой не се питаше чия е била някога и дали неизвестният стопанин ще се появи един слънчев ден и поздравявайки любезно съседите, ще изтупа праха от обущата си на прага, преди да влезе в къщата, която никой не бе забелязал, че няма врата.
Сменяха се поколенията, но къщата оставаше - подобно легенда, в която никой не вярва, нито се съмнява, но всеки я е чувал. Тя бе част от града, както и част от живота на всеки негов жител и в този смисъл принадлежеше на всички еднакво, така, както им принадлежаха въздухът или улиците, питагоровата теорема или градската библиотека. Без да си дават сметка за това, хората живееха някак по-задружно, разделяйки помежду си тайна, която ги обединяваше в общност от сговорчиви съседи, близки и по-далечни, разположени концентрично и почти равномерно в къщата без врата.
Някои от по-възрастните изпитваха суетната гордост, че дори и те не си спомнят, кога все пак е била строена тази къща.
Докато една вечер се случи нещо необикновено - един от прозорците светеше. Беше особена светлина, каквато не би могла да произведе нито свещ, нито електрическа крушка. Това бе първият признак на живот в тая къща от години насам, затова започнаха да се събират хора и да споделят помежду си необичайното явление. Силна светлина, която струи равномерно и сигурно - каквато може да си позволи само стопанинът на тази къща, или някой, който наистина не се бои от нищо. Точно тази дилема се налагаше все повече и повече и след като няколкото настоятелни подвиквания не дадоха никакъв резултат, тълпата излъчи двама-трима от най-храбрите, които трябваше да се промъкнат вътре и да проверят как стоят нещата.
Понеже никой от тях не знаеше, че къщата няма врата, търсеха я упорито в мрака на задния двор, суетяха се глуповато и напразно, докато накрая изумени почти толкова, колкото и засрамени (след като бяха обиколили няколко пъти къщата), върнаха се при останалите и споделиха своето откритие.
Никой не погледна сериозно на него и това бе знак за резервния отряд, сформиран междувременно, да тръгне по стъпките на първия и да стори нещо повече. Всичко се повтори и настъпи голямо разочарование и тишина.
Всички си задаваха един и същи въпрос и е напълно излишно да се споменава, че бяха забравили за светлината, която струеше от прозореца и озаряваше толкова много замислени лица.